Определение № 416 от 22.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 416 гр. Пловдив, 22.10.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Ив. Крачолов

Членове:

Елена Й. Захова

Екатерина Роглекова като разгледа докладваното от Екатерина Роглекова Въззивно частно наказателно дело № 20265000600507 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава XXII от НПК, чл. 270, ал. 4 във връзка с ал. 2 и ал. 1 от НПК.

Образувано е по частна жалба на защитника на подсъдимия С. А. – адв. А. М. – С. по НОХД № 35/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик против Определение № 469 от 12.10.2026 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на взетата спрямо подсъдимия А. мярка за неотклонение „Домашен арест“ с електронно наблюдение, в по-леката мярка „Подписка“.

В жалбата се поддържа, че атакуваното определение е неправилно, необосновано и постановено при непълна оценка на относимите за продължаване на процесуалната принуда обстоятелства. Твърди се, че съдът не е извършил дължимата самостоятелна и актуална преценка на законовите предпоставки, а се е ограничил до формално възпроизвеждане на предходните си изводи, без да отчете развитието на производството и продължителността на наложените ограничения.

Оспорва се съществуването на обосновано предположение за съпричастност на подсъдимия към инкриминираното деяние, като се излагат подробни съображения относно доказателствената стойност на свидетелските показания, тяхната противоречивост и заинтересованост. Поддържа се също, че опасността от извършване на престъпление е изведена единствено от тежестта на обвинението, без да са посочени конкретни факти, които да я обосновават към настоящия процесуален момент.

Изтъкват се чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните характеристични данни, трудовата му ангажираност, трайните семейни и социални връзки във Франция, както и добросъвестното му процесуално 1 поведение след изменението на първоначално взетата мярка „Задържане под стража“ в „Домашен арест“. Наред с това се сочи, че продължаващото пребиваване на подсъдимия в България го лишава от възможността да полага непосредствени грижи за малолетната си дъщеря и да осъществява пълноценен семеен живот с близките си, чието обичайно местопребиваване е във Франция. Защитата акцентира, че тези ограничения, съчетани с продължителността на производството и неколкократното отлагане на разпоредителното заседание по причини, независещи от поведението на подсъдимия, придават на мярката непропорционален характер.

Набляга се и върху влошеното здравословно състояние на подсъдимия.

Въз основа на всичко изложено се иска отмяна на атакуваното определение и изменение на мярката за неотклонение в „Подписка“, която С.

А. желае да изпълнява на адреса на своето семейство във Франция.

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с представените по делото материали, обсъди възраженията на защитата и извърши проверка на правилността и законосъобразността на обжалваното определение, намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, притежаваща право и интерес от обжалване, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол. Разгледана по същество е неоснователна.

Обжалваното определение следва да бъде потвърдено, тъй като крайният извод на първоинстанционния съд за липса на основание за изменение на действащата мярка за неотклонение е правилен и съответства на установените по делото обстоятелства.

От материалите се установява, че срещу подсъдимия е внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 от НК.

Подсъдимият е бил предаден на българските компетентни органи от властите на Република Франция въз основа на издадена по настоящото наказателно производство европейска заповед за арест. Първоначално спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение „Задържане под стража“, която с Определение № 364 от 06.08.2026 г. на Окръжен съд – Пазарджик е изменена в „Домашен арест“ с електронно наблюдение на посочен по делото адрес в Република България.

При предходното произнасяне окръжният съд е приел, че с оглед представените доказателства опасността от укриване вече не обосновава необходимостта от продължаване на най-тежката мярка за неотклонение, но е счел, че продължава да съществува опасност от извършване на престъпление, която налага запазването на съществена степен на ограничение на свободата на придвижване. Именно поради това е определена по-леката мярка „Домашен арест“, преценена като достатъчна за постигане на целите на процесуалната принуда.

2

Това обстоятелство има съществено значение за настоящата въззивна проверка, тъй като опровергава твърдението за безусловно и механично поддържане на първоначално взетата най-тежка мярка. Напротив, от развитието на производството е видно, че при настъпване на промяна в оценката на процесуалните рискове първоинстанционният съд вече е пристъпил към съответно смекчаване на ограничението, като е заменил задържането под стража с домашен арест.

Настоящият съдебен състав споделя принципното възражение на защитата, че липсата на нови обстоятелства сама по себе си не освобождава съда от задължението да извърши актуална проверка на необходимостта от продължаване на мярката за неотклонение. Тази преценка обаче не следва непременно да води до изменение на мярката при всяко следващо сезиране на съда. Същественото е дали при съвкупната оценка на доказателствата, развитието на производството, личността на подсъдимия и продължителността на ограничението е настъпило изменение в степента на процесуалния риск, което да обосновава прилагането на по-лека мярка. В конкретния случай такова изменение не се установява.

Неоснователно е възражението, че определянето на мярката „Домашен арест“ почива единствено върху тежестта на повдигнатото обвинение. В случая обвинението е за тежко умишлено престъпление против личността, за което законът предвижда изключително висока наказателна санкция. При преценката на опасността от извършване на престъпление значение има не само абстрактната наказуемост на деянието, но и неговият конкретен характер, доколкото обвинението се отнася до умишлено посегателство срещу човешкия живот, осъществено според обвинителната теза при квалифициращите обстоятелства по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. Тези особености не могат да бъдат пренебрегнати при оценката на необходимата степен на процесуална принуда, макар и сами по себе си да не са достатъчни за обосноваване на продължаващо ограничение.

В този контекст следва да се отчете, че към настоящия момент мярката не е най-тежката предвидена в НПК, а вече е индивидуализирана в съответствие с направената от съда преценка за намаляване на интензитета на процесуалните рискове. При запазване на изводите относно необходимостта от предотвратяване на опасността от извършване на престъпление, домашният арест представлява по-малко интензивна форма на процесуална принуда от задържането под стража, която едновременно ограничава възможността за свободно придвижване и позволява пребиваването на подсъдимия извън пенитенциарно заведение.

Не може да бъде споделена и тезата, че положителните характеристични данни, липсата на предходни осъждания и установената трудова и семейна ангажираност непременно изключват съществуването на процесуална опасност от извършване на престъпление. Тези обстоятелства безспорно следва да бъдат отчетени и имат значение за индивидуалната 3 преценка, но не притежават предварително определена доказателствена сила, която да налага автоматично изменение на мярката. Представените трудови характеристики, данните за социалната интеграция на подсъдимия във Франция, липсата на криминални регистрации и сведенията за неговото семейно положение са положителни фактори, които съдът не пренебрегва. Те обаче не представляват съществено нови обстоятелства, променящи досегашната съдебна оценка - напротив, същите са били в значителна степен известни и при предходното произнасяне, когато е било счетено за възможно изменението на задържането под стража в домашен арест.

Твърдението на защитата, че електронното наблюдение фактически не е било осъществявано чрез поставяне на проследяващо устройство, не променя правната оценка. Дори да се приеме, че през определен период техническият способ за контрол не е бил приложен, това не означава, че мярката „Домашен арест“ е престанала да действа или че спазването доказва ненужността на самото ограничение. Електронното наблюдение представлява средство за контрол върху изпълнението на мярката, а не нейна правопораждаща предпоставка. Евентуалните организационни затруднения при осъществяването му не водят до автоматично отпадане на основанията за домашен арест.

Отделно внимание следва да бъде отделено на възражението за липса на обосновано предположение относно съпричастността на подсъдимия към инкриминираното деяние.

Наличието на обосновано предположение за извършване на престъплението от обвиненото лице е основополагаща предпоставка за прилагане на мерки за неотклонение, свързани със съществено ограничаване на личната свобода. Същевременно предметът на проверката в производството по чл. 270 от НПК не съвпада с предмета на окончателното произнасяне по обвинението. При разрешаването на въпроса за мярката за неотклонение не се изисква установяване на авторството и виновността по несъмнен начин, нито окончателно разрешаване на противоречията в доказателствения материал.

Необходимо е събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, да позволяват обективно обосновано предположение за съпричастност – така, както е в настоящия случай - без тази предварителна оценка да предрешава изхода на наказателното производство. В жалбата защитата оспорва доказателствената обезпеченост на обвинението, като съображенията са насочени преимуществено към достоверността, доказателствената тежест и окончателната оценка на свидетелските показания, които въпроси подлежат на цялостно разрешаване при разглеждането на делото по същество. Ето защо изложените от защитата възражения относно доказателствения материал не могат да бъдат възприети като достатъчни за извод, че обоснованото предположение е отпаднало.

Неоснователни са и доводите за продължителността на ограничението и забавянето на съдебното производство. Действително разпоредителното 4 заседание е било отлагано по организационни причини, включително поради необходимост от промяна в състава на съдебните заседатели, неявяване на преводач и промени в графиците на членове на съдебния състав. Тези обстоятелства не могат да бъдат вменявани във вина на подсъдимия и следва да бъдат отчетени при оценката на разумността на срока на производството.

Същевременно отделните отлагания не обосновават извод за такава степен на неоправдано забавяне, която да налага изменение на мярката за неотклонение.

Разумността на срока следва да се преценява с оглед цялостното развитие на производството, неговата фактическа и правна сложност, характера на обвинението, необходимостта от осигуряване на законосъобразен съдебен състав и гарантиране на ефективното участие на подсъдимия в процеса. Не може да се пренебрегне обстоятелството, че осигуряването на надлежен съдебен състав и участието на преводач представляват съществени гаранции за справедлив съдебен процес.

Настоящият съдебен състав приема, че не е налице продължително и неоправдано забавяне, което да е довело до несъразмерност на действащата мярка.

По отношение на твърдяното влошаване на здравословното състояние на подсъдимия съдът намира за необходимо да подчертае следното. От представените данни се установява, че на 18.09.2026 г. подсъдимият е бил с влошено здравословно състояние, като му е поставена диагноза „остър панкреатит“ и е била препоръчана болнична медицинска помощ, която той е отказал и е приел домашно лечение. Това обстоятелство безспорно е ново по отношение на предходното произнасяне и следва да бъде отчетено при оценката на необходимостта от продължаване на мярката за неотклонение.

Същевременно става ясно, че на подсъдимия е била оказана незабавна медицинска помощ и не може да се твърди, че действащата мярка за неотклонение е възпрепятствала достъпа му до необходимото медицинско обслужване. В случая не се установява действащата мярка „Домашен арест“ да е осуетила оказването на необходимата медицинска помощ. Напротив, предприетите своевременни действия сочат, че възникналият здравословен проблем е бил посрещнат с необходимата институционална реакция. Не са представени и достатъчно данни, от които да се направи извод, че актуалното здравословно състояние на подсъдимия е пречка за продължаването на домашния арест. Разбира се - при евентуално последващо влошаване или при установяване на медицинска несъвместимост с условията на домашния арест въпросът би подлежал на нова оценка, но подобни предпоставки не се установяват към настоящия момент.