Решение № 4624 от 23.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4624 гр. София, 23.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Калина В. Станчева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100504572 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20003840 от 14.01.2021 г. на СРС, 33 с-в, по гр. д. № 81473/2018 г.

Република България, представлявана от Министъра на финансите, е осъдена да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата от 9 581, 88 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т.

3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1,2и 3, чл. 35 б, ал. 1,2,3и4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), заедно със законната лихва от 28.12.2018 г. до погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2 917, 66 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.12.2015 г. 28.12.2018 г. както и разноски по делото в размер на 2 283, 99 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението се оспорва от ответника - Република България, представлявана от Министъра на финансите, чрез представителя й, с доводи, че е недопустимо, а по същество и неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Излага доводи, че с произнасянето си съдът е излязъл извън пределите на търсената защита, което обуславя недопустимост на съдебния акт. По същество счита, че съдът неправилно е достигнал до извод за основателност претенцията, понеже не са доказани материалноправните предпоставки на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Неправилен е и извода, че платените 1 такси по чл. 35 а от ЗЕВИ, както и платеното в изпълнение на публичното задължение за държавна такса, представлява имуществена вреда - пропусната полза от противоправно поведение на Народното събрание. Счита, че гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД се различава от принципната отговорност на държавата съгласно чл. 7 от КРБ. Излага доводи, че не е установен елемента на възлагане на работата, субективният елемент „вина“, както и вреда, която да е в причинно-следствена връзка с приложения противоконституционен закон, също и твърдяната от ищеца пропусната полза по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.

Счита, че ищецът не е заявил и не е доказал имуществени вреди/пропуснати ползи/ или нереализиран приход за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. Сочи, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС указва кой е органът, който следва да уреди възникналите правни последици от акт, който е обявен за противоконституционен. Ответникът, в отговора на искова молба, не се е позовал на нормата на чл. 2 в от ЗОДОВ, която не е била приета към този момент и неясно защо съдът, в мотивите на обжалваното решение, е разгледал непредявено възражение от ответника. Неправилен е извода за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, като СРС е приел, че давността започва да тече от момента на влизане в сила на решението на Решение № 13/31.07.2014 г., по конституционно дело № 1/2014 г. на КС. Счита, че такъв извод не намира опора в Конституцията на РБ. Сочи, че след като гласуването и приемането на противоконституционните норми е станало на 04.12.2013 г., не може да се приеме, че деликвентът е станал известен едва на 10.08.2014 г., с влизане в сила на решението на КС. Излага съображения, че доколкото исковата молба е подадена на 28.12.2018 г., правото на иск за обезщетение за пропуснати ползи от деликт, осъществен чрез публичнооповестено действие на народните представители от 04.12.2013 г., е погасено по давност. Поддържа и подробно становище за неоснователност и недоказаност на предявения в условията на евентуалност иск с основание чл. 59 от ЗЗД. По отношение на иска за лихви за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сочи, че е недопустимо едновременното присъждане на законна лихва от увреждането до момента на подаване на исковата молба на 28.12.2018 г., заедно със законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до изплащане на задължението. СРС е допуснал нарушение на материалния и на процесуалния закон като е приел изменението на размера на акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва до подаване на иска, чрез въвеждане на нов по предмет петитум, като такова по смисъла на чл. 214, ал. 2 от ГПК. Твърди, че се касае за изменение на размер на иска чрез въвеждане на нов петитум. Съдът неправилно не е разгледал и възраженията на ответника по основателността и погасяване по давност на предявения нов иск по реда на чл. 214 от ГПК. Излага, освен това доводи, че акцесорния иск за обезщетение за забава от за периода от 28.12.2015 г. - 28.12.2018 г. е недоказан както по основание, така и по размер. Дружеството не е ангажирало доказателства за поставяне на ответника в забава по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По тези и допълнителни съображения моли да се постанови решение, с което да се отмени оспорения акт, като се отхвърлят исковете изцяло. Претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокат на ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна - ищецът „Б.“ ЕООД, не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В съдебно заседание оспорва изцяло жалбата, като поддържа, че решението е допустимо, законосъобразно и обосновано, като е съобразено с практиката на съдилищата по въпроса. Моли да се потвърди решението, като му се присъдят направените по делото разноски, съгласно списък.

2

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част.

По проверката на законосъобразността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, като проверява и без довод на страните за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Оспореното решение е валидно постановено.

Решението е постановено при напълно изяснена от СРС фактическа обстановка.

По делото не е спорно и се установява, от разрешение да ползване № ДК-07-СЗ103/27.06.2012 г. на ДНСК, че ищецът „Б." ЕООД е собственик на Фотоволтаична електроцентрала с мощност 102.60 KWp, БКТП и кабел СН, изградена в У ПИ 14-615, кв. 3 по плана на с. Бяло поле, общ. Опан, област Стара Загора. Централата е въведена в експлоатация с посоченото разрешение за ползване на Началника на РО „Национален строителен контрол“, гр. Стара Загора.

От договор № 112057564-5722 се установява, че на 20.03.2012 г. ищецът „Б.“ ЕООД е сключил договор с „ЕВН България Електроразпределение“ АД за присъединяване на електрическата централа към електроразпределителната му мрежа, а на 28.06.2012 г. е сключен договор за изкупуване на преференциални цени, определени от Държавната комисия по енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/, на произведената от централата електроенергия от възобновяеми източници, с изключение на количествата за собствени нужди.

Видно от приложеното решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална цена от 567.4100 лв. за MWh.

На 04.12.2013 г. народните представители от 42-рото Народно събрание приели § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. Съгласно приетата разпоредба на чл. 35 а ЗЕВИ, в сила от 01.1.2014 г., производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия От представените към исковата молба фактури е видно, че ищецът „Б." ЕООД е начислил и превел по сметка на ДКЕВР сума в общ размер на 9 581. 88 лв. за периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г., която е преведена в държавния бюджет.

Този факт се доказва и от от заключението на приетата пред СРС съдебносчетоводната експертиза. Според експертизата размерът на обезщетението за забава, върху сумата на таксите е в размер на именно 2 917. 66 лв. за периода 28.12.2015 г. – 28.12.2018 г.

Не е спорно също така, че С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., е които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.

35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.

По въпросите, поставени във въззивното производство, които касаят 3 допустимостта на постановеното решение, настоящият състав, в допълнение към изложеното от СРС, намира следното :

В случая предмет на спора е въпросът дали са дължи се обезщетение в полза на ищеца за претърпени вреди от приемането на противоконституционни норми и неотстраняването на последиците от приемането на същите, като същото е формирано от размера на внесени държавни такси в изпълнение на обявени за противоконституционни норми.

Въззивният състав намира, че с обявяването на противоконституционността на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищеца такси. (в посочения смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО; определение № 796/20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО и др.).

В решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, е изразено становище, което се споделя от състава, че „съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните представители като длъжностни лица. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава“.

Както е посочил и СРС, в публичните правоотношения Държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. В случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се носи от Държавата.

По доводите, свързани с незаконосъобразността на решението по жалбата, съдът намира следното :

Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато при или по повод изпълнението й са причинени вреди.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно - обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните кумулативни елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат.