Решение № 4662 от 25.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4662 гр. Пловдив, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330104905 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Х. А. Н., ЕГН: **********, , чрез пълномощник ЕАД „***“, против „Стик - Кредит” АД, ЕИК: 202557159, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 9, т. 10 и т.

11 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, сключен между страните и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 5675.89 лева – платена без основание по недействителния Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й погасяване. /размерът на осъдителната искова претенция е съобразен с допуснатото увеличение на осъдителния иск в с.з. от 23.10.2024 год./

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 3000 лева, при фиксиран лихвен процент от 36,00 % и ГПР – 42,58 %, с общ размер на дължимата сума от 4612,07 лева. Като обезпечение по чл. 17 от договора се предвиждал поръчител или банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума или общо сумата от 5860,33 лева. Към договора не бил представен погасителен план. Договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: първо – не била спазена предвидената от закона форма. Второ – ГПР бил посочен само 1 като процент, но не ставало ясно как е формиран и кои точно компоненти са посочени в него. Отделно от това, ГПР бил и неправилно посочен, защото не включвал неустойката. Не била извършена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, защото накърнявала добрите нрави и водела до неоснователно обогатяване на кредитора. От непредставянето на обезпечение за кредитора не настъпвали никакви вреди, като клаузата за неустойка не била и индивидуално уговорена, а част от еднотипни договори, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. С невключването на неустойката в ГПР се заобикаляло изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а грешното посочване на размера на ГПР представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Размерът на възнаградителната бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави. При нищожност на кредита, се връщала само чистата стойност на полученото, поради което платеното над главницата подлежало на връщане.

Предявяват се искове за прогласяване на нищожността на процесния договор, както и за връщане на неоснователно платените по договора суми.

Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца по посочена от него банкова сметка. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора.

След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях.

Твърди се, че неустойка не била начислявана и не била събирана, но въпреки това клаузата за нея била напълно валидна. Неустойката била свободно договорена между страните, тя служела като обезпечение на кредита и се дължала единствено за периода, за който такова не било представено. Тя не излизала извън присъщите си функции и стимулирала длъжника да изпълни точно задълженията си, за да не носи отговорност. Относно размерът й се посочва, че нямало въведено законово ограничение, като дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, той следвало да бъде намален, а не цялата клауза да се обявява за недействителна. Ищецът знаел предварително условието за обезпечението и ако не можел да го осигури, той би следвало да не сключва договор, като в противен случай действал недобросъвестно по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото 2 доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от съдържанието на приобщения по делото Договор за потребителски кредит, № *** /л.6-10/ между страните е сключен цитираният договор за кредит, по който на ищеца като кредитополучател, е отпусната заемната сума от 3000 лева от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58% и общо дължима сума от 4612.07 лева. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, от разпоредбата на която се установява, че за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, ищецът – кредитополучател дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума, за всеки дено през който не е предоставено договореното обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство, като поръчителят, съгласно чл. 19, ал.2 от Договора във връзка с чл. 20, ал.1 и ал.2 от Общите условия /л.45/ следва до отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. Уговорената в чл. 27 от договора за кредит. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за 3 неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Видно от заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна експертиза /л.78-84/, което съдът кредитира изцяло като обосновано, както и от изявлението на вещото лице в с.з, се установява, че в ГРП по договора се включва единствено възнаградителната лихва, а при включването и на вземането за неустойка ГПР би бил 377.04%. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК и ще бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 27, ал.1 от процесния договор за кредит е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

/в този смисъл и Решение на СЕС С-714/22 год. от 21.03.2024 год./ Доколкото съдът стигна до извода, че процесният договор е недействителен, то на основание чл. 23 от ЗПК, по договора длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, тоест само главницата от 3000 лева. Всички суми, платени над сумата от 3000 лева, се явяват недължимо платени. От заключението на експерта по допусната съдебно счетоводна експретиза се установява, че по договора ищецът е платил сумата от общо 8675.89 лева, тоест сумата от 5675.89 лева, тоест сумата платена над чистата стойност по кредита от 3000 лева, се явява недължимо платена и подлежи на връщане. Предвид така достигнатия от съда извод, осъдителната искова претенция на ищеца в размер на 5675.89 лева /изменена след допуснатото увеличение на иска в с.з от 23.10.2024 год./, следва да бъде уважена в пълния претендиран размер.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният е направил разноски в размер на 277.04 лева държавна такса, 150 лева за депозит за вещо лице, както и 1800 лева за адвокатско възнаграждение.

Досежно заплатения адвокатски хонорар, от ответника е направено възражение за прекомерност, което съдът не споделя предвид общата цена на двата иска от 10287.96 лева, фактическата и правна сложност на делото, изслушването на вещо лице. Следва да се отбележи, че в претендирания 4 размер от 1800 лева за заплатено адвокатско възнаграждение е включен и ДДС.

Предвид изходът на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати и завишения депозит за вещо лице от 100 лева в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Пловдив.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159 и Х. А. Н., ЕГН: **********, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № *** е недействителен на основание чл.22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал., предл. 1 от ЗЗД, „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, да заплати на Х. А. Н., ЕГН: **********, сумата от 5675.89 лева, получена без основание по сключен между страните недействителен Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата претенция – 15.03.2024 год., до окончателното плащане на сумата.