Определение № 170 от 19.03.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 170 гр. Варна, 19.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Мария Кр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20253000500056 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Постъпила е молба вх.№1955/14.03.2025г. от Т. П. С. и Ю.Д.П.., двамата чрез процесуалния им представител адв.Х.Б., с искане съдебният състав да се отведе от разглеждането на делото.

В молбата се излага, че макар основанията за отвод да са посочени в ГПК, на самостоятелно общо основание за отвод във всички случаи е наличието на конфликт на интереси, съгласно етиката и справедливостта.Изложени са следните мотиви на искането за отвод: 1/ с въззивната жалба са наведени достатъчно основания и аргумент, както по отношение на неправилността на първоинстанционното решение, но също така и по повод на отправените в жалбата доказателствени искания; 2/ първоинстанционният съд/волно или не/ обаче, с разпореждане от 08.01.2025г. е изпратил първоначално въззивната жалба не до другата страна по делото - Държавата, чрез министъра на РРБ, чрез областния управител на гр.Варна, а до община Варна, която не е страна по делото и няма нищо общо със спора; 3/ след постъпването на напълно бланков отговор на въззивната жалба от надлежната въззиваема страна, която не извежда абсолютно никакви аргументи досежно правилността на първоинстанционния съдебен акт и в която не са отправени никакви доказателствени искания, на 17.02.2025г. въззивният съд е постановил определение, с което: - неоснователно и необосновано напълно са неглижирани изложените от въззивниците твърдения и искания при отсъствието на правна обосновка за това; - служебно е допуснато извършването на съдебна експертиза по делото, която не кореспондира по никакъв начин с изложените и от двете страни в процеса твърдения и искания;

- като аргумент за допускането на тази експертиза съдът се позовал на т.3 от ТР №1/2013г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която предвижда, че „Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират 1 служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма“, но настоящият случай не отговаря на изрично установените в цитирания текст изисквания и условия; 4/ след като изрично адв.Б. обърнал внимание на описаните нередности, бил уведомен по телефон/въпреки, че е подал надлежно и своевременно искане за осигуряване на електронен достъп до делото/ за съдържанието на определението на съда от 10.03.2025г., с което са оставени без уважение отправените искания.

Предвид изложеното, се счита, че към днешна дата, освен, че се прави опит за изместването на фокуса по спора, с който е сезиран първоинстанционният съд посредством събирането на доказателства, които нямат никакво пряко отношение между страните по настоящото дело, още и настоящият процес страда от нарушаването на основния принцип на правораздаването принципът на независимостта.Излага се, че съдът трябва да е независим от страните по спора и да се подчинява само на закона.Още преди първото заседание процесът бива воден в интерес на ответната страна.Нарушеният принцип на независимостта на съда драстично се проявява в нарушаване на принципа на процесуалното равенство, като не се разглеждат дори исканията на въззивниците, а директно, дори без да са мотивирани, се приемат исканията на ответната страна, а дори и се ангажират доказателства, които нямат пряка връзка с настоящия процес.Излага се, че подобно поведение създава впечатление за пристрастност и осведоменост по случая извън изложените факти в ранния етап на процеса.От своя страна нарушаването на принципа на независимостта на съда, установен в чл.7 от ЗСВ, води до невъзможност за въззивниците да се проведе справедлив, публичен процес, в разумен срок, от независим и безпристрастен съд.Основанията за отвод във всички видове национални правораздавателни производства, както и в практиката на международните съдилища, винаги включват всички поводи, които поставят под съмнение възможността да бъде постановен обективен, безпристрастен и справедлив акт.Ето защо безпокойството, че настоящият съдебен състав е предубеден и не би разгледал безпристрастно повдигнатия пред него спор не би могло да се пренебрегне.Предвид изложеното се претендира съставът на ВАпС да се отведете от производството, като в случай на отказ, ако не приеме отвода, да се обявят обстоятелствата за това.

Производството по в.гр.д.№56/25г. по описа на ВАпС, гр.о. е образувано по подадена въззивна жалба от Т. П. С. и Ю.Д.П.., двамата чрез процесуалния им представител адв.Х.Б., против решение №1245/20.11.2024г., постановено по гр.д.№2298/23г. по описа на ВОС, гр.о., с което: 1/ е прието за установено в отношенията между страните по предявените от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, срещу Ю. Д. П. и 2

Т. П. С. искове, че Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, е собственик на ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м., находящ се в гр.Варна, район „Приморски“, ул.“16-та“№5а, при граници: №№ ***,

***,

***,

***,

***, на осн. чл.6 от ЗС/отм./, за което е издаден АДС №443 от 20.02.1987г., и са осъдени Ю. Д. П. и Т. П. С. да предадат на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, владението върху ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед №РД18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м., находящ се в гр.Варна, район „Приморски“, ул.“16та“№5а, при граници: №№ ***, ***, ***, ***, ***, на осн. чл. 108 ЗС; 2/ е отменен КНА №41, том II, нот. дело №241/05.07.2023г. на нотариус Борис Василев, на осн. чл.534, ал.2 от ГПК; 3/ са отхвърлени предявените от Т. П. С. и Ю. Д. П. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, искове за установяване в отношенията между страните, че Т.

П. С. и Ю. Д. П. са собственици на ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м., находящ се в гр.Варна, район „Приморски“, ул.“16-та“№5а, при граници: №№ ***,

***, ***, ***, ***, на основание давностно владение, осъществено в периода от 1986г. до деня, предхождащ подаването на насрещната исковата молба - 14.02.2024г. /вкл./, на осн. чл.124, ал.1 от ГПК; 4/ Т. П. С. и Ю. Д. П. са осъдени да заплатят на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, сумата от 1 239, 46 лв., представляваща сторени по делото съдебно деловодни разноски, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост по изложените в същата подробни съображения.Претендира се да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените от ищеца искове бъдат отхвърлени, и бъдат уважени предявените от ответниците насрещни искове.Претендират се разноски.

Въззиваемата страна Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областен управител на област Варна, чрез процесуалния представител гл.ю.к. А.Р., в депозирания отговор по въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК поддържа становище за нейната неоснователност и моли решението на ВОС да бъде потвърдено.Претендира разноски.

Производството е насрочено за разглеждане в о.с.з. на 16.04.2025г.

Във въззивната жалба са направени следните доказателствени искания, за всички които в отговора се подържа становище за тяхната неоснователност: 1/ 3 да се приеме като писмено доказателство по делото молба от 28.08.2023г. от областен управител на област Варна до началника на СГКК - Варна с вх.№0510054/30.08.2023г., съпроводена със съобщение от СГКК - Варна от 19.10.2023г. до въззивниците, алтернативно, в случай, че не се приеме горепосоченото писмено доказателство, да бъде задължена СГКК - Варна да предостави цялата преписка по повод молба от 28.08.2023г. от областен управител на област Варна до началника на СГКК - Варна с вх.№0510054/30.08.2023г., алтернативно на горното, да им бъде издадено съдебно удостоверение, по силата на което да се снабдят с горепосочената информация от СГКК - Варна, свързана с преписка по повод молба от 28.08.2023г. от областен управител на област Варна до началника на СГКК - Варна с вх.№0510054/30.08.2023г.; 2/ да бъде задължена Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител на област Варна, да предостави официална справка удостоверение, от което да е видно дали за процесния имот има издаден акт за държавна собственост след този от 1987г./АДС №443/20.02.1987г./, алтернативно на горното, да бъде задължена Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител на област Варна, на основание на чл.176 от ГПК, по ясен и недвусмислен начин да даде обяснения, като изрично декларира и заяви дали за процесния имот има издаден акт за държавна собственост след този от 1987г./АДС №443/20.02.1987г./ и ако няма - защо няма; 3/ на основание чл.176 от ГПК да се задължи Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител на област Варна, да даде обяснения, като изрично декларира и заяви действително ли е декларирала пред съд, че не е собственик на процесния имот и ако е изрично заявено от името на областна управа, че тя не е собственик на имота към 2020г., защо и на какво основание към 2023г. тя твърди, че е собственик на имота през целия период до момента; 4/ да се задължи Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител на област Варна, да спре всякакви действия по актуването на имота/ако такива са предприети/ до окончателното приключване на съдебния спор между страните; 5/ с оглед отговора на въззивната жалба да им бъде дадена възможност да направят и други доказателствени искания, както и да ангажират допълнителни доказателства, както и да отправят и допълнителни доказателствени искания.

В определението си по чл.267 от ГПК от 17.02.2025г., с което въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на въззивниците и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з., е приел, че представеният към въззивната жалба документ - молба от 28.08.2023г. от областен управител на област Варна до началника на СГКК - Варна с вх.№05- 10054/30.08.2023г., съпроводена със съобщение от СГКК - Варна от 19.10.2023г. до въззивниците, с която молба Държавата, по реда на чл.51, ал.3 от ЗКИР и на осн. чл.53, ал.2 от ЗКИР, е поискала да бъде извършено изменение в кадастралния регистър 4 по отношение на имот с идентификатор ***, като се отрази и тя като носител на право на собственост за този имот въз основа на АДС №443/20.02.1987г., както и да й бъде издадена след отразяване правата й върху имота скица за същия, не е новосъздадено доказателство или такова, което въззивниците да не са могли да узнаят и посочат своевременно пред първоинстанционния съд, вкл. същият им е бил, по техни твърдения, и изрично съобщен от СГКК - Варна със съобщение от 19.10.2023г./представено от тях и прието като доказателство пред първоинстанционния съд/ с възможност да изразят становище, както и са били уведомени с писмо от 08.11.2023г. от СГКК - Варна/също представено от тях и прието като доказателство пред първоинстанционния съд/ за извършената промяна в КККР по цитираната молба на Държавата, изразяваща се във вписване на дублиращите права на Държавата върху посочения имот, по което уведомление те са депозирали отговор на 28.11.2023г., също представен пред ВОС и приет като доказателство.При липса предпоставките по чл.266 от ГПК е прието, че искането за приемане на посоченото доказателство се явява неоснователно, така и посочените му алтернативни такива.Извън горното е посочено, че подаването на тази молба от ищеца не е спорно между страните обстоятелство.Прието е и, че искането по т.2 не е ново, направено е своевременно пред ВОС с исковата молба по насрещните искове и е оставено без уважение с определението на съда по чл.140 от ГПК по съображения, че соченият документ не е индивидуализиран, нито се твърди такъв да е бил съставен, а алтернативните му такива, направени с молба от 16.04.2024г., депозирана преди първото по делото о.с.з. пред ВОС, оставена без уважение в първото о.с.з. пред ВОС.Въззивният съд е приел, че не е допуснато процесуално нарушение с неуважаване тези искания на страната, т.к.