Решение № 3645 от 05.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3645 гр. Пловдив, 05.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20225330103902 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н., ЕГН **********, против „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени установителни искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК – за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 255.10 лева – възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г., както и сумата от 1392.90 лева – неустойка по Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г., сключен между страните.

В исковата молба и в уточняваща молба от 30.03.2022 г. се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г. , по силата на който ищецът получил в заем сумата от 4800 лева, с уговорена възнаградителна лихва от 30 % и годишен процент на разходите – 35.44 %, като общата сума за плащане била в размер на 5055.10 лева.

В чл. 6 и чл. 8 от договора било предвидено, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 1392.90 лева. Общата сума за плащане от 5055.10 лева, заедно с неустойката от 1392.90 лева, следвало да бъдат върнати на 16 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 403 лева, за периода 24.11.2020 г.– 09.03.2021 г.

Ищецът счита, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основанията, предвидени в чл. 22 ЗПК.

Твърди, че не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В договора не бил посочен размерът на възнаградителната лихва в лева, както и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ. общо дължимата сума по него. Твърди, че ако се добави неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, ГПР ще надвиши 50 %. Счита, че с това се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и 1 целият договор с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.

Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.

21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка, противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с неустойката се искало натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.

Клаузата за неустойка, противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба, поради което счита, че е нищожна.

Ищецът заявява, че за периода от сключване на договора до датата на депозиране на исковата молба, е заплатил сумата в размер на 4800 лева, с която била погасена заемната сума по договора.

Твърди, че не дължи сумите за възнаградителна лихва и неустойка по договора, поради което моли за уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД, със становище за неоснователност на предявените искове.

Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Договор за паричен заем № **** от 17.11.2020 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 4800 лева.

Сочи, че по договора не били извършени плащания за възнаградителна лихва в размер на 255.10 лева и за неустойка в размер на 1392.90 лева.

Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна.

Счита, че това твърдение не намира опора в действащото законодателство, тъй като към датата на сключване на процесния договор за кредит, разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е била в сила.

Оспорва и твърдението, че не са посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент, като поддържа, че в договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент. Твърди, че уговореният размер на ГЛП не надхвърля трикратния размер на законната лихва.

Сочи, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора била посочена общата сума, дължима от потребителя, която представлявала сбор от дължимата главница и лихва за периода на кредита, съгласно погасителния план. Изтъква, че в погасителния план ясно и точно е посочено всяко едно задължение – главница и лихва, по всяка една от вноските, както и падежът на посочените вноски.

Твърди, че ГПР по кредита е в размер на 35.44 %, като в договора за потребителски 2 кредит били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора, при определяне на годишния процент на разходите. Сочи, че ГПР бил правилно изчислен съобразно определената формула и в изпълнение на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК, като единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.

Заявява, че към момента на сключване на договора, предвидената неустойка не била дължима, тъй като нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключването му. Твърди, че обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, с оглед възможността да реализира правата си срещу трето лице или банка – гарант, в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина, преди сключване на договора за заем, кредиторът направил оценка на кредитоспособността на клиента, като приел да поеме финансовия риск и да сключи договора за заем при условие, че клиентът представи надлежно обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Поради недопускане на неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и заемополучателя, страните се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи заплащане на неустойка в уговорения размер. Ответникът изтъква, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята и действията на потребителя. Сочи, че уговореното вземане за неустойка представлява разход, дължим само при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, което към момента на сключване на договора било бъдещо, несигурно събитие. Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г., по който на ищеца е предоставена сумата от 4800 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 7432/09.07.2022 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит № **** от 17.11.2020 г. се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 4800 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 30 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 35.44 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 16 седмични погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 5055.10 лева.

Според чл. 6 от договора за потребителски кредит, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 23 от Общите условия към договора за кредит. Съгласно чл. 8 от процесния договор, с подписването на договора, Кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6, ал. 2 от договора, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в чл.

23 от Общите условия към договора за заем, Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 1392.90 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в 3

Приложение 1 към настоящия договор за кредит, в конкретния случай, на 16 седмични вноски, или кредита, ведно с нестойката по чл. 8 от Договора, следвало да се върне на 16 равни седмични вноски, всяка в размер на 403 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.