Решение № 634 от 06.07.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 634 гр. Сливен, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230105207 по описа за 2025 година

Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 63 лв., недължимо платена по договор за кредит от 02.02.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба 30.12.2025г. до окончателното плащане.

Ищцата твърди, че на 02.02.2021г. сключила с ответника Договор за кредит по ЗПФУР, по силата на който усвоила кредит в размер на 4 500 лв., като установила че освен заемната сума й била начислена такса за обезпечение с поръчителство в размер на 3 465 лв. Сочи, че на 04.02.2021г. платила по кредита сума в размер на 4 563 лв.

Ищецът се позовава на недействителност на договора за кредит, като сключен в нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК. В него липсвали волеизявления на страните, не бил сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл.10, ал.1 ЗПК, липсвали както саморъчни, така и електронни подписи. Освен това не бил прилаган посочения в него ГПР, тъй като в неговия размер не бил включен разхода на възнаграждение за гарант, макар този разход да е бил известен на кредитора при сключване на договора за кредит.

Въвеждайки възражение за недействителност на двата договора ищецът 1 счита, че дължи чистата стойност по кредита и доколкото платил суми над този размер, предявява иск за връщане на надплатена сума.

Иска се от съда осъждане на ответното дружество да плати на ищцата с ощенски запис, сума в размер на 63 лв., платена без основание по договора за кредит, ведно със законна лихва от датата на постъпване на исковата молба 30.12.2025г. до окончателното плащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва исковете.

Сочи, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) не било задължително условие за сключване на кредита. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум

България“, потребителят сам избирал обезпечението, те.сключването на договор за гаранция не било задължително.

Твърди, че договора за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответникът не бил страна. Ищецът сам избрал Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител в електронния формуляр и, след като бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит.

Получил преддоговорна информация по e-mail, в която изрично се посочило, че за сключването на договора за кредит „Фератум България" изисква поръчителство. Ищецът получил и документи от Мултитуюд Банк, включително Договор за гаранция. След като бил информиран, ищецът потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора.

Твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП били неоснователни.

Разпоредбата на чл. 5 от договора ясно посочвала избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция подробно били описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към Мултитуюд Банк, които ищецът приел доброволно.

Договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като била незадължителна. Твърдението на ищеца за допълнителни разходи било неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от оценка на кредитоспособността по закон. Иска се отхвърляне на претенцията и присъждане на разноски.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

2

Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото договор за предоставяне на потребителски кредит **** по силата на който ответникът предоставил на ищцата сумата от 4 500 лв., която следвало да върне на 12 бр. вноски с първа падежна дата 04.03.2021г. и последна 28.01.2022г. Уговорена била лихва в размер на 1 035 лв. при посочен лихвен процент 23%, ГПР – 49,11%, а общата дължима сума по договора възлиза на 5 535 лв., включваща главницата и договорната лихва. В чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответното дружество кредитодател, като таксата към поръчителя, партньор на дружеството заемател и дължима от ищцата била в размер на 3 465 лв.

На 04.02.2021г., чрез Изипей ищцата заплатила в полза на заемателя сума в размер на 4 563 лв.

В хода на процеса е прието заключение на вещо лице, изготвило съдебно икономическа експертиза по делото. От него се установява, че ищцата усвоила заемната сума по договора 4 500 лв. на 02.02.2021г., чрез паричен превод по Изипей. Тя платила на ответното дружество сума в общ размер на 4 563 лв., разпределена както следва: 4 500 лв., главница, 10,01 лв., договорна лихва, 22,50 лв. такса предсрочно погасяване, 0,18 лв. надвнесена сума и 30,31 лв. по договор за поръчителство.

По делото не е представен договор за гаранция, но вещото лице установило след проверка в счетоводството на ответника, че договореното възнаграждение за гарант в размер на 3 465 лв. не било включено, като разход в размера на ГПР по договора за кредит. Ако се включи и той, то ГПР би станал 328,05 % , т.е. надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определена с ПМС. В случай, че се дължи чистата стойност по кредита 4 500 лв. главница, то след приспадане на платените по договора суми от ищцата в размер на 4 563 лв., надплатената от нея сума била в размер на 63 лв.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства и доказателствени средства, които съдът кредитира изцяло, като неоспорени от страните.

Съдът кредитира изцяло заключението на експерта икономист, като неоспорено от страните, пълно, ясно и обосновано и изготвено от специалист, 3 разполагащ със специални знания и опит в икономическата сфера.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Преди да се произнесе по осъдителния иск, съдът дължи произнасяне в мотивите на решението си по въведеното с исковата молба възражение за нищожност на договорите за кредит и гаранция/поръчителство.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи.

Основателно е възражението за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19, ал.4 ЗПК. Установи се по делото, че в ГПР по договора за кредит не е включен разхода за дължимо възнаграждение за гарант/поръчител.

Общото задължение на ищцата е съответно на сборни плащания за главница, лихва и в случая възнаграждение за поръчител. Възнаграждението на гаранта/поръчител е неизменно свързано с договора за кредит и представлява разход по този договор, тъй като поръчителството има акцесорен характер и самостоятелното съществуване на договор за поръчителство без задължение, което да обезпечава би означавало договор, 4 сключен без основание, т.е. недействителен. В този смисъл и доколкото двата договора се намират във взаимовръзка по между си и като комплекс от правоотношения между страните, последиците от прогласяването на недействителността на договора за паричен кредит/заем рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство.

Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото практически липсва каквато и да е свобода да договаря условията за поръчителство. Поръчителят, който е и икономически по-силният субект разполага и със защитата на чл.143, ал. 1 ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на плащането. Така поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на този риск. Макар и наречено възнаграждение за поръчител, то представлява допълнителна печалба за кредитора. Когато търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения, да се реализира по – голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-високо възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване, тази облага представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорна лихва. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така, като не е оповестило действителен ГПР в договора за кредит, ответното дружество кредитодател нарушило изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК.

В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен 5 случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Доколкото се установи недействителност на договора за кредит, сключен между страните, то предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД се явява допустим, а по същество и основателен.

При този вид иск ищецът следва да докаже плащането на претендираната сума, а ответната страна – основанието за нейното задържане.

Изисква се наличието на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Фактически е дадено нещо при нищожен договор, но едната страна престирала, мислейки, че изпълнява валидно договорно задължение, както се установи в настоящия правен казус. При недействителен договор, длъжникът дължи чистата стойност по кредита без да дължи лихви и други разходи.

Установи се в процеса, че при дължима чиста стойност по кредита, ищцата надплатила сума в размер на 63 лв., респ. 32,21 евро. Или искът е основателен и доказан в пълния му предявен размер.