Определение № 2491 от 19.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2491 гр. София, 19.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002104408 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6451 от 04.07.2024 г., подадена от ответника С. В.

Т. чрез особения му представител - адв. А. У. от АК – Пазарджик, против решение № 195 от 03.06.2024 г. по гр. д. № 226/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частта му, в която е потвърдено решение № 1072 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 3579/2022 г. на Пазарджишки районен съд, в частта му, в която касаторът С. В. Т. е лишен от родителски права по отношение на непълнолетното си дете В. С. Т., род. на 05.11.2009 г., поради трайно неполагане на грижи за него и недаване на дължимата издръжка без основателна причина, на основание чл.132, ал. 1, т. 2 СК; изменена е присъдена с предходно влязло в сила решение месечна издръжка за детето В. от 170 лв. на 200 лв., и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка на сина си в размер на 200 лв. от датата на подаване на искова молба по настоящото дело. Горепосочената касационна жалба е насочена и срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, имаща характер на определение по частна въззивна жалба, с която е потвърдено определение № 3030 от 29.11.2023 г. по гр.д. № 3579/2022 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е оставено без уважение искане на особения представител адв. У. за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно определеното възнаграждение за особения представител пред първата инстанция. В тази част касационна жалба с вх. № 6451 от 04.07.2024 г. има характер на частна касационна жалба срещу въззивно определение, която подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Касаторът Т., чрез назначения му особен представител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, адв.

У., поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение 1 на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неоснователно е осъден да заплаща месечна издръжка на сина си и е лишен от родителски права, доколкото е наличен синдром на родителско отчуждение. Поддържа, че с оглед на това обстоятелство, съдът е следвало да назначи служебно психологическа експертиза, която да се произнесе дали наистина е налице такъв синдром, кои са неговите причини и какви са начините за преодоляването му. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на психологическа експертиза.

Относно частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, особеният представител излага оплаквания за неправилно определяне на възнаграждението му в първоинстанционното производство в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, поддържайки, че са предявени четири обективно съединени искове, за всеки от които се дължи отделно адвокатско възнаграждение в размер по на 600 лв., при което е следвало да му бъде определено общо възнаграждение в размер на 2 400 лв., платимо от бюджета на съда, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски, вместо първоначално определените 600 лв.. Моли въззивното решение в частта досежно разноските пред първоинстанционния съд, имащо характер на определение, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново определение, с което да му бъде определено възнаграждение в общ размер на 2 400 лв..

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба срещу въззивното решение по предявения иск касаторът Т. навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Длъжен ли е първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, да назначи служебно психологическа експертиза при наличие на данни за родителско отчуждение при разглеждане и решаване на спор за лишаване от родителски права?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 240/23.10.2019 г. по гр. дело № 414/2019г., ВКС, ІV г.о., решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г., ВКС, ІV г.о., решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 224/15.07.2015 г. по гр. дело №7234/2014г. на ВКС, ІV г.о..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (горепосочената) ответникът Т. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси; 1. „Дължи ли се възнаграждение на особения процесуален представител за защитата на ответника пред първоинстанционния съд по искове, за които въззивният съд впоследствие е установил наличие на правно основание за прекратяване на делото още в първоинстанционното производство?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 511/20. 09.

2010 г. по ч. гр. д. № 243/2010 г. на ВКС, IV г.о., определение № 500/05.07. 2012 г. по ч. гр. д.

№ 282/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 89/22. 01. 2010 г. по ч. т д. № 752/2009 г. на ВКС, I т.о., определение № 289/12. 05. 2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на ВКС, I т.о. и определение № 429/02. 11. 2010 г. по ч. гр. д. №417/2010 г. на ВКС, II т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2. „Дължи ли се 2 отделно възнаграждение за особения представител на ответника за защита по всеки един от предявените от един ищец срещу ответника два субективно и обективно съединени иска: един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на определена с предходно съдебно решение издръжка или направеното от ищеца изрично искане за увеличението на вече присъдената издръжка е само императивно произтичаща от чл. 134 СК законова последица от предявяването на иска за лишаване от родителски права, поради което за защитата по изрично направеното от ищеца искане за увеличаване на издръжка не се дължи самостоятелна защита, за която да се дължи и отделно адвокатско възнаграждение?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с TP № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 240/29. 11. 2016 г. по ч. гр. д. № 4328/2016г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 600345/11.10.2021 г. по ч. гр. д. № 3103/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 692/2012 г. на ВКС, І т.о. и определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, ІІ т.о.; 3. „Налице ли е и субективно и обективно съединяване на искове, когато един ищец предявява срещу един ответник - един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на вече определена със съдебно решение издръжка? Как се определя възнаграждението на особения процесуален представител на ответника срещу който един ищец е предявил едновременно - един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на вече определена със съдебно решение издръжка?“, който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, във връзка с разрешаването от въззивния съд на горепосочените въпроси.

Особеният представител на ответника – касатор – адв. У. е депозирал и касационна жалба с вх. № 7840 от 21.08.2024 г. срещу въззивното решение № 278/25.08.2024 г. по гр. д. № 226/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, в частта му имаща характер на определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение подадената от касатора молба с вх. № 5831/18.06.2024 г. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на въззивното решение в частта му досежно определеното възнаграждение за особения представител пред въззивната инстанция в размер на 600 лв., платено от бюджета на съда. Горепосочената касационна жалба неправилно е образувана като такава по реда на чл. 288 ГПК, доколкото съставлява частна касационна жалба срещу определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК и имащо за предмет – съдебно – деловодните разноски за особения представител на ответника пред въззивната инстанция. Тя притежава характеристиките на частна жалба, подлежаща на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Ответниците по касационната жалба и по частните жалби – Г. Д. П., В. С. Т., действащ лично и чрез своята майка и законен представител Г. Д. П., не подават отговори на същите. Такива отговори не подава и Прокуратурата на РБ.

Жалбите са подадени в рамките на преклузивния законен срок, от легитимирана страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което те са допустими.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска за лишаване на ответника – касатор от родителски права спрямо непълнолетното дете В. на основание чл.

3

132, ал. 1, т. 2 СК, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че детето В. С. Т. произхожда от родителите Г. Д. Б. и С. В. Т., които са се разделили през 2013 г.. От сключената между родителите съдебна спогодба от 25.10.2017 г.по гр.д. № 1894/2017 г. на Районен съд - Пазарджик, е намерил за установено, че упражняването на родителските права по отношение на двете им деца, по-малкото от които В. (по-големият С. е навършил пълнолетие) е предоставено на майката, а бащата е бил осъден да заплаща месечна издръжка, като с решение от 23.09.2020 г. по гр.д. № 369/2020 г. на Районен съд Пазарджик, влязло в законна сила на 20.01.2021 г., размерът й е бил увеличен на 170 лв..

Въззивният съд е счел за установено, че с присъда № 75/12.08.2022 г. на Районен съд – Пазарджик, постановена по наказателно дело от общ характер № 20215220201808 по описа за 2021 г., С. В. Т. е признат за виновен за престъпление по чл. 183, ал.1 НК за неизпълнение на задължението за изплащане на издръжка за синовете си С. и В., а именно 29 месечни вноски за периода от м. септември 2018 г. до месец януари 2021 г. включително, и 9 месечни вноски за периода от м. февруари 2021 г. до м. октомври 2021 г. включително, в общ размер на дълга за двете деца от 10 490 лв.. Извел е, въз основа на приетия по делото социален доклад и изслушаните показания на свидетелите П. К. и Л. Б., фактическия извод, че бащата не поддържа контакти с детето В., не се интересува от него и не му предоставя издръжка, и че връзката между двамата е прекъсната. Детето В. живее при майка си и по-големия си брат С. в жилище под наем в [населено място], като грижи по отглеждането и възпитанието му е полагала и полага само майката, подпомагана от нейната майка. Относно получаваните от родителите трудови доходи, решаващият съд е установил, че майката работи като учител с основно трудово възнаграждение в размер на 1 415 лв., а на 17.05.2023 г. е започнала нова работа, отново на длъжност учител, с почасово възнаграждение, а С. В. Т. няма регистриран действащ трудов договор на територията на страната.

При горепосочената установена фактическа обстановка, въззивният съд е намерил, че не е налице основателна причина, поради която ответникът С. Т. трайно да не полага грижи за сина си В. и да не му предоставя издръжка. Счел е, че периодът от 2018 г. до приключване на съдебното дирене пред втората съдебна инстанция е един продължителен период от време, в който ответникът не се е интересувал от детето си, не го е търсил и не е поддържал никакви контакти с него, като не е полагал усилия за това, вкл. не е давал дължимата му издръжка. Квалифицирал е неизпълнението на родителските задължения за непосредствени грижи при отглеждането и осигуряването на материалната издръжка спрямо детето В., с оглед възрастта му, изискваща усилена родителска грижа, като трайно по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, при което е намерил за основателен иска с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Подчертал е, че наличието на ново семейство и друго дете, родено от съвместното съжителство на бащата с друга жена, не е основателна причина родителят да престане да се грижи за децата си от предходен брак. Посочил е, че наличен синдром на родителско отчуждение не може да оправдае липсата на грижи и недаването на издръжка. Това е така, защото за заплащането на издръжка не е нужно тя да бъде предавана лично на децата или на тяхната майка, а може да бъде превеждана ежемесечно от родителя по банкова сметка.