Решение № 1027 от 17.11.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1027 гр. Стара Загора, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д.а като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530102451 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 10, чл.10а, чл.

11,ал.1, т.10 ЗПК и чл. 146 ЗЗП.

Ищцата А. С. Х. твърди в исковата си молба, че между нея в качеството й на кредитополучател и ответника в качеството му на кредитодател бил сключен договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година. Договорът бил сключен при условията на закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. По силата на този договор ответникът се задължил да предостави заемни средства в размер на 4500 лева на ищцата, а тя се задължавала да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Съгласно Приложение № 1, което било неразделна част от Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година, годишният лихвен процент на заема бил 36,68 %, а годишният процент на разходите е 49 %. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче бил различен от посочения в договора и допълнителните приложения към последния и с вписания от кредитодателя, в размер от 49 %. Това било така, защото съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към договора, се дължала „неустойка”, в случай че ищцата не предоставила до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит, обезпечение. Това било така и защото освен процесната „неустойка“ по договора било уговорено, че се дължала и „такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване“. В таксата за оценка за кредитоспособност се включвала като услуга и предоставяне на ищцата на преддоговорна информация по договора, подготовка на договора за кредита и допълнителните приложения към него. Въпросната такса се дължала на основание чл. 2 от Приложение № 4 към договора за кредит. Процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, 1 ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, поради което ответникът нямал право да Формира ГПР в размер на 49 %. Това нарушение имало за правна последица, съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита. Кредиторът инкорпорирал във вноските допълнителна сума, която оскъпила кредита за ищцата и съответно от страна на ответника не били спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договора за кредит. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора са вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Кредитодателят, залагайки като клаузи на чл. 2 от Приложение № 4 и чл. 4 от Приложение № 5, които приложения били неразделна част от договора за кредит, всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си, прикривайки допълнителното оскъпяване по заема.

Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С тези клаузи към договора за кредит ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл.

19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид. От една страна, това се подкрепяло от факта, че съгласно Приложение № 5 към договора за потребителски кредит ищцата следвало да предостави в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне от кредитодателя на сумата по кредита, обезпечение, на което обезпечение да била извършена предварителна проверка от страна на кредитора, и едва след нея и след като отговаряла на посочените от кредитора условия, да се приемела като обезпечение банковата гаранция или да сключила договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора. От друга страна, това се подкрепяло и от факта, че кредиторът събрал такса за усвояване на кредита, което било в противоречие с нормата на чл. 10а от ЗПК, която такса отново била пропорционално дължима към всяка от вноските. Поставените в 2

Приложение 5 условия, които ищцата задължително трябвало да изпълни, за да не се дължала неустойка по договора за кредит били следните: 1/ да предостави двама или по преценка на кредитодателя повече от двама поръчители по кредита физически лица, които да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да са лица над 20годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен”. Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи като обезпечение банкова гаранция, която да покрива размера на всички суми, които кредитополучателят бил длъжен да изплати на кредитодателя по договора за кредит и да има срок на валидност, не по-кратък от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнагражденията в посочения от потребителския договор размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика” по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това процесният договор за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в Приложение № 5, което било неразделна част от договора за кредит, било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или с поръчители, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в Приложение № 5, същият дължал „неустойка“ от договора на кредитора в среден размер от 4.40 лева на ден, като неустойката на ден не трябвало да надвишава 1% от главницата по кредита, която неустойка се начислявала пропорционално към всяка от вноските по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за 3

„неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредита ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавяла и таксата за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и представената от клиента преддоговорна информация, подготовка на договора за кредит и допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента и проверка на вероятността за погасяване на кредита. Тази такса също се дължала пропорционално с паричните вноски по заема. Неизпълнението на задължението от ищцата да представи поръчителство на две физически лица отговарящи на условията, посочени по-горе, или банкова гаранция, вдигало лихвения процент на кредита няколкократно, тъй като тази неустойка представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази неустойка била уговорена и в погасителния план към договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл.

23 ЗПК ищцата дължала само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигурило на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължала неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или поръчител, което задължение ставало изискуемо до края на следващия ден от подписване на договора за потребителски кредит било в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го 4 направил, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Посоченият лихвен процент в договора за кредит от 36,68 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пар. 1 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в облигационните отношения. Дори да се калкулирала таксата за разглеждане на документи, съгласно чл. 2 от Приложение № 4, годишния процент на разходите отново щял надхвърли допустимия максимум. В случай че съдът преценял, че договорът не бил нищожен, ищцата моли съда да приеме, че уговорената договорната лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. От съдържанието на процесния договор за кредит ставало ясно, че страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва, която била в размер на 36,68 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет, а според чл. 9 от същия закон страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можела да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразели всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договорите за кредит били необезпечени и договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания 5 период, което правело клаузата, уговаряща размера й нищожна. В случай, че съдът преценил, че целият договор не бил нищожен, ищцата моли съда да постанови, че уговорената неустойка в чл. 4 от Приложение 5 към Договора за кредит за не представяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от ТР №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството- кредитор и съответно не била индивидуално уговорена. Клаузата от процесния договор за потребителски кредит и уговорената в нея „неустойка“ представлявала неравноправна клауза, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва. В случай че съдът преценял, че договорът не бил нищожен и в условията на евентуалност, ищцата моли съда да постанови, че уговорената клауза, с която се възлагало на потребителя да заплати възнаграждение за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване, била нищожна поради противоречие с императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Тази такса представлявала установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за таксата била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита. По Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година ищцата не била погасила всички претендирани суми от ответника, но платила сума, еквивалентна на получения заем, дори и повече. Ищцата моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година, сключен между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и А. С. Х., е изцяло недействителен поради нарушение на императивните норми на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на евентуалност, в случай че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че следните клаузи по сключения между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и А. С. Х., Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година, са нищожни, а именно: чл. 4.1. от Договор за потребителски кредит № 6