Решение № 7567 от 11.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7567 гр. София, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100513519 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 18171/09.10.2024 г. по гр.д. № 56015/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 161-ви състав, постановено по реда но чл. 238 и чл.

239 ГПК, „Електроразпределителни мрежи ЗАПАД“ ЕАД, ЕИК 130277958, е осъдено да заплати на К. Н. И., ЕГН **********, и С. Б. И., ЕГН **********, на основание чл. 59 ЗЗД, вр. чл. 117, ал. 7 и 8 ЗЕ сумата от 9000 лева, съставляваща обезщетение за ползването, без правно основание, на собствената на ищците едноетажна масивна сграда /трафопост/, находяща се в гр. София, Район „Триадица” , ул. „Хайдушка гора” и ул. „Тулча”, със застроена площ от 29,25 кв. метра, изграден върху поземлен имот 778 от квартал 78 /седемдесет и осем/ по плана на град София, местност „Бул.

България - II част” за преобразуване и пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от ищеца, за периода 11.10.2018 г. - 10.10.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба 11.10.2023 г. до окончателното плащане, както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1610 лв., разноски, сторени в производството.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила молба за отмяна на неприсъствено решение от ответника „Електроразпределителни мрежи ЗАПАД“ ЕАД, като с уточнение от 14.04.2025 г. в изпълнение на указания на въззивния съд ответникът е посочил, че подадената молба представлява въззивна жалба и желае да бъде разгледана като такава. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението 1 поради допуснати нарушения на процесуалните правила. Жалбоподателят заявява, че на 04.10.2024 г. в 11.39 часа е подал становище по първоинстанционното дело, което е изпратил по електронен адрес на Софийския районен съд. Излага доводи, че становището е подадено в срок, като обръща внимание, че в него е направил искане делото да бъде разгледано в отсъствието му. Посочва, че становището е било заведено във входящия регистър на съда едва на 08.10.2024 г., след като е било проведено насроченото за 07.10.2024 г. открито съдебно заседание. Предвид депозираното искане за разглеждане на делото в отсъствието му счита, че не са били налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение и следователно постановеното по този ред решение няма характер на неприсъствено. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците в първоинстанционното производство К. Н. И. и С. Б. И., с който същата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че не са налице предпоставките по чл. 240 ГПК за отмяна на неприсъствено решение.

Поддържа се, че всички съдебни книжа са били редовно връчени на ответника, като в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК същият не е депозирал отговор на исковата молба и не е изпратил процесуален представител в проведеното открито съдебно заседание. Сочи се, че ответникът е подал становището си чрез електронно съобщение по обикновена електронна поща, която не е част нито от ЕПЕП, нито от КУЕП, поради което излага аргументи, че процесуалното действие не е извършено надлежно, защото не е спазен предвиденият по чл.

50, ал. 5 ГПК ред. Отделно от това жалбоподателят счита, че становището на ответника е постъпило несвоевременно по делото, поради което не следва да се взема предвид. Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На първо място, съдът намира, че е сезиран с въззивна жалба, а не с искане за отмяна по реда на чл. 240 ГПК. При извършена проверка за допустимост на подадената молба въззивният съд е констатирал, че в нея не се съдържат фактически твърдения, които да бъдат подведени под основанията за отмяна на неприсъствено решение, предвидени в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ГПК. Предвид това на ответника са дадени указания да посочи дали поддържа искането си за отмяна на неприсъствено решение или подадената молба следва да се счита за имаща характер на въззивна жалба. В изпълнение на указанията ответникът е уточнил, че поддържа твърденията си, че първоинстанционното решение е постановено по реда на чл. 238 ГПК, без да са били налице предпоставките за това, поради което моли съда да разгледа подадената молба като въззивна жалба.

Въззивният съд съобрази, че по същество в подадената молба за отмяна на неприсъствено решение се навеждат твърдения, че неприсъственото решение е постановено при липса на предвидените в чл. 238, ал. 1 ГПК 2 предпоставки, в който случай пътят за защита срещу решението е чрез обжалването му - в този смисъл са определение № 50308 от 01.12.2022 г. по т. д. № 2023/2022 г. на ВКС, Т. К., ІІ Т. О., определение № 793 от 17.12.2014 г. по ч.т.д. № 2722/2014 г. на ВКС, ТК, II Т.О., определение № 228 от 31.05.2016 г. по ч.т.д. № 210/2016 г. на ВКС, ТК, I Т.О. Настоящият съдебен състав приема, че на основание чл. 239, ал. 4 ГПК не подлежи на обжалване постановеното по реда на особения процесуален ред неприсъствено решение, но само когато то е постановено при наличието на всички предвидени в закона процесуални предпоставки за това. При липсата на която и да е от процесуалните предпоставки за постановяване на неприсъствено решение се налага извод, че постановеното решение не е неприсъствено по смисъла на чл. 238 ГПК и чл.

239 ГПК, макар и съдът да е постановил крайния си съдебен акт по този ред.

Предвид изложеното и с оглед изричното изявление на ответника, че молбата му съставлява въззивна жалба, същата следва да бъде разгледана по реда на глава X X от ГПК, в която е регламентирано производството по въззивно обжалване на първоинстанционните решения.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно.

При преценка на допустимостта на решението и като съобрази наведените във въззивната жалба доводи относно допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила, въззивният съд приема следното:

Началото на гражданския процес като динамичен фактически състав и система от правоотношения се поставя от ищеца с подаването на исковата молба до съда. С това първо действие възниква процесуалното правоотношение между ищеца и съда. За да се развие обаче гражданският процес, е необходимо най-напред да са налице процесуалните предпоставки на правото на иск в процесуален смисъл - наличие на положителните (абсолютни и относителни) предпоставки, така и да не са налице отрицателните предпоставки, т. нар. процесуални пречки. Когато правото на иск е упражнено надлежно, тогава за съда се поражда задължението да провери редовността и допустимостта на исковата молба, след което да я изпрати за отговор на искова молба на ответника и т.н. С всяко процесуално действие на страните и съда се погасява предходното процесуално правоотношение, като на негово място се поражда друго процесуално правоотношение. По този начин правото на иск се развива, като при нормално развитие на динамичния фактически състав и системата от правоотношения, свързани с него, се достига до крайния етап същността на гражданското производство - постановява на съдебното решение, с което се дава защита-санкция на страните. Съдебното решение е крайният юридически факт, който завършва динамичния фактически състав на гражданския процес и едновременно погасява и консолидира системата от правоотношения, които възникват при надлежното упражняване на правото на иск, като разрешава възникналия между страните правен спор със сила на пресъдено нещо.

3

При действието на настоящия ГПК, законодателят е предвидил, че съдебното решение като акт, завършващ производството по делото, може да бъде постановено както при типичното развитие на процеса, така и при нетипично развитие, което урежда възможността за постановяване на решение при признание на иска и за постановяване на неприсъствено решение. По отношение на възможността за нетипично развитие на гражданския процес, законодателят е регламентирал изискване за наличието на допълнителни процесуални предпоставки относно упражняването на правото на иск. При подобно развитие на гражданския процес към абсолютните и относителните положителни и отрицателни предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск се наслагват допълнителни абсолютни процесуални предпоставки, които трябва кумулативно да са налице, за да може правото на иск, респ. гражданският процес като динамичен фактически състав и система от правоотношения, да се развие и да завърши чрез постановяването на решението при признание на иска или чрез постановяването на неприсъствено решение.

В светлината на гореизложеното допълнителните абсолютни процесуални предпоставки за упражняването на правото на иск при постановяването на неприсъствено решение срещу ответника са: 1) изрично искане от страна на ищеца; 2) да не е подаден отговор на исковата молба в законоустановения срок; 3) неявяване на ответника в първото заседание по делото; 4) липса на искане за разглеждане на делото в отсъствие на ответника;

5) на страните да са били указани последиците от неспазване на сроковете за размяна на книжата и от неявяването им в съдебно заседание; 6) искът да е вероятно основателен.

От материалите по първоинстанционното дело се установява, а и между страните няма спор, че на ответника надлежно е бил връчен препис от исковата молба и определението за насрочване на делото, като са му били указани последиците от неподаване на отговор на исковата молба и от неявяването му в съдебно заседание. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба. Делото е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 07.10.2024 г. от 11.00 часа. В съдебното заседание, проведено на посочената дата, ответникът не е изпратил процесуален представител. Ищецът е бил представляван от адв. К. С., който е направил искане за постановяване на неприсъствено решение.

Между страните се спори дали ответникът е депозирал своевременно искане за разглеждане на делото в негово отсъствие.

От документ, находящ се на л. 59 от първоинстанционното дело, се установява, че на 04.10.2024 г. в 11.39 часа ответникът е изпратил електронно писмо до електронния адрес на Софийския районен съд, към което са прикачени три файла. От съдържанието на писмото става ясно, че със същото се изпраща становище на ответника по делото, като са посочени номерът на делото, както и датата и часа на насроченото открито съдебно заседание.

Становището е приложено като прикачен файл към писмото. Файлът е подписан с валиден квалифициран електронен подпис, съгласно приложения по делото документ, удостоверяващ проверката за валидност на подписа (л. 81 4 от първоинстанционното дело). В становището е направено искане за разглеждане на делото в отсъствие на ответника. Върху документа на л. 59 от първоинстанционното дело е направено отбелязване от деловодителя на съдебния състав, с което е удостоверено, че писмото е получено в деловодството на състава на 09.10.2024 г. в 14.30 часа. Същото е било докладвано на докладчика по делото на 10.10.2024 г.

Въззивният съд намира, че изпращането по електронна поща на съда на молба с приложено становище по хода на делото, подписано с квалифициран електронен подпис, следва да се счита за надлежно извършено процесуално действие, след като е направено по електронен път, тъй като това е един от предвидените в ГПК начини за осъществяване на процесуални действия на страните /чл. 62, чл. 102е, чл. 102ж, чл. 102з/. Изложените от ищците доводи относно нарушение на правилото на чл. 50, ал. 5 ГПК съдът намира за неотносими към поставения спорен въпрос, защото цитираната разпоредба урежда начина на връчване на съдебни книжа на определена категория юридически лица, а не касае формата и начина на извършваните от тях изявления по делото.