Определение № 1259 от 04.05.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1259 гр. София, 04.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И. П.

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20268002900309 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. И. И. срещу решение № 161/20.10.2025 г. по в.гр.д. № 308/2025 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, в частта, с която е потвърдено решение № 186/18.03.2025 г., поправено с решение № 265/29.04.2025 г., постановени по гр.д. № 2233/2023 г. на Районен съд – Силистра, в частта за признаване за установено на основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 430 ТЗ, че настоящият касатор дължи на ищеца “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 16 828,52 лева главница по сключения между страните договор за рефинансиране на жилищен кредит по програма “Премия” № HL62302/31.07.2013 г.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Развива се тезата, че окръжният съд неправилно е установил фактическата обстановка по делото, което е довело до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Поддържа се, че в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал разпит на свидетеля И. В. Г.ева – съжителка с касатора, за установяване на договореностите между страните. Показанията й били необходими във връзка с установеното от съда намаляване на референтния лихвен процент (от 4,90% в началото на периода – 2013 г., до 1,25% към 03.07.2023 г.), което е следвало да бъде отразено в изготвен от банката погасителен план, какъвто липсва по делото, и е съставен едва от вещото лице, без обаче да се съобразят индивидуално уговорените условия по кредита.

1

Заявява се оплакване срещу приетото от съда, че спорът касае въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, като не се оспорва забавата на плащанията по него. В тази насока се поддържа тезата, че кредитополучателят редовно е изплащал вноските по кредита до м.август 2023 г. и към настоящия момент. Евентуалните просрочия за минал период са в резултат на финансови операции, с които от постъпващата сума за месеца се погасяват стари лихви и такси. Изразява се несъгласие с извода на въззивния състав, че е налице неплащане на три последователни месечни погасителни вноски по кредита, с довода, че граматическото и смислово тълкуване на текста означава вноските да са поредни. В тази връзка се прави оплакване за допуснато процесуално нарушение – необсъждане на доводите на касатора за недобросъвестно поведение и злоупотреба с право от страна на банката по обявяването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Дори и да е имало неплатени погасителни вноски, неизпълнението не е било достатъчно тежко с оглед срока и размера на задължението по него. Счита се, че въззивното решение е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, тъй като касаторът, който живее и работи във Франция, не е надлежно уведомен за изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, както и за издадената заповед за изпълнение. Изтъква се, че въззивният съд неправилно е приел за осъществена фикцията по чл. 47, ал.5 ГПК по отношение на връчването на 07.04.2023 г. от ЧСИ Г. Г.ев на уведомлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на дълга. По тези аргументи се иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявения иск.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1 . “Задължен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?”.

2 . “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е посочено във въззивната жалба, въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?”.

3 . “Задължен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?”.

4. “Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране 2 на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината?”.

5 . “Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест?”.

6. “По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита?”. В тази връзка се пита дали обжалваният въззивен акт съответства с разрешението в т. 18 на ТР № 4/13 г. от 18.06.14 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на Съда на ЕС, по-специално решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa) и решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA), решение на Съда (четвърти състав) от 16.05.2024 г. по дело С-222/23.

7. “Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т. нар. “автоматична предсрочна изискуемост”?”.

8 . “Изискуемо ли е вземането на банката-кредитор, ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”.

9 . “Как се тълкува понятието неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски и как следва да процедира банката-кредитор, ако не е налице спиране на плащанията по банков кредит за три последователни месеца: да уведоми кредитополучателя за нередности по плащанията или да обяви кредита за предсрочно изискуем?”.

10. “Задължен ли е въззивният съд да изготви доклад по делото тогава, когато първоинстанционният съд е пропуснал да укаже на ищеца по делото, че негова е тежестта от доказването на наличието на злоупотреба с право от страна на банката-кредитор, като в тази насока са налице и твърдения на въззивника, направени с въззивната жалба, поради противоречие с практиката на ВКС, а именно с възприетото от ОСГТК на ВКС в т. 2 от ТР № 1/2013 г.?”.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 3

1/2009 г. на ОСТК, ВКС, както и от казуалната такава, обективирана в решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 64/09.02.2015 г. по гр.д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 189/ 20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 40/17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014 г. на ВКС, I т.о. Във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа, че е налице противоречие с практиката на СЕС - решение от 16.05.2024 г. по дело С-222/23, решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa), решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA). Счита се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Според касатора, обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради явната му необоснованост с оглед правилата на формалната логика, допуснати от съда нарушения на относима за спора материалноправна норма - чл. 432, ал. 1 ТЗ и чл. 60, ал.2, изр. 1 ЗКИ, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор.

От ответника по касация “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД е подаден отговор, в който се изразява становище, че поставените въпроси са общи и без пряко отношение към конкретното дело, и се оспорва касационната жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая окръжният съд е приел за допустим предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, предвид наличието на изискуемите процесуални предпоставки - издадена заповед за незабавно изпълнение, заявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл.414, ал. 2 ГПК и подаване на исковата молба в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, както и с оглед липсата на отрицателни такива. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, е намерил за установено, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка по процесния договор за рефинансиране на жилищен кредит по програма “Премия” № HL62302/31.07.2013 г., по силата на което “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД се задължава да предостави на П. И. сумата от 28 250 лева, от които 19 000 лева - за рефинансиране на жилищен и 4 потребителски кредит, 8 700 лева - за текущи нужди и 550 лева - за плащане по петгодишен предплатен застрахователен пакет по програма “Защита на плащанията”. Съгласно чл. 3 от договора, ГЛП е в размер на сбора на референтния лихвен процент Прайм на банката за обезпечени кредити в лева плюс договорна надбавка от 2.45 пункта. Към момента на сключването на договора референтният лихвен процент е 4.9%. Методиката за изчисляването му е приложена като неразделна част към договора. В чл.18, ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на последната вноска.

Въззивният съд е кредитирал неоспорените от страните заключения на съдебно-счетоводната експертиза и изготвения от вещото лице погасителен план и е приел, че за период от 02.09.2013 г. до 05.01.2023 г. /датата, на която банката счита, че кредитът следва да бъде обявен за предсрочно изискуем/ са внесени 19 627 лева, а за периода от 05.01.2023 г. до 25.04.2023 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ – 500 лева. Неизпълнението е настъпило още с вноска от 05.04.2014 г., която е погасена на 07.04.2014 г., като са налице и други просрочени погасителни вноски за периода м.09-12.2014 г.

От м.01.2017 г. до м.04.2023 г. ежемесечно са внасяни суми по договора, с които са погасявани падежирали и просрочени стари задължения и не са били достатъчни за текущите. Има постъпления и след 05.01.2023 г. до 01.11.2024 г.