Решение № 711 от 17.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 711 гр. гр. Хасково, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640100228 по описа за 2023 година

Предявени са от К. Х. П. с ЕГН:********** от гр.*******************, със съдебен адрес гр.**************, адв.Д. В. М., против „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя С. П. П., обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 30.05.2022г. ищцата сключила с ответното дружество договор за паричен заем Standart 14 №5821977.

Съгласно чл.2 от договора за паричен заем, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1614,32лв., при сума на получаване в размер на 1400лв., при ГПР 49,39%, ГЛП 40,32% и лихвен процент на ден 0,11, при срок на кредита от 18 на брой вноски.

Наред с това в чл.4 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 458,28лв. и по този начин общата сума, която ищцата следвало да заплати била в размер на 2073,60лв.

Според ищцата клаузата, съдържаща се в чл.4 ал.2 от договора за паричен заем, която предвиждала заплащането на неустойка в размер на 458,28лв. била нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Твърди се накърняване на добрите нрави с така уговорената клауза за неустойка, поради което същата била нищожна като противоречаща на 1 добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

На следващо място претендираната неустойка била нищожна и на основание чл.146 от ЗЗП, тъй като не била индивидуално сключена.

Ищцата твърди, че заплатила цялата търсена по договора за паричен заем сума в размер на 1400лв. главница, 215,32лв. лихва и 50лв. неустойка. С оглед нищожността на клаузата за неустойка надвнесената сума от 50лв. следвало да й бъде върната, като получена без правно основание, на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата, съдържаща се в чл.4 ал.2 от договора за паричен заем, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 458,28лв., на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. На основание чл.55 ал.1 от ЗЗД се иска осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 50лв., представляваща неустойка, получена от ответника без правно основание по договора за паричен заем, сключен между страните на 30.05.2022г. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва исковете като недопустими, алтернативно като неоснователни и иска тяхното отхвърляне. Намира предявеният установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес. Твърди, че предявеният осъдителен иск съдържа в себе си искане за установяване на спорното материално право. Ответникът намира искането за съединяване на установителния иск с осъдителни искове за недопустимо, поради идентичност на предмета на спора. Според ответната страна, смисълът на ограничението да не се предявява установителен иск, когато страната има интерес от осъдителен иск е да се постигне процесуална икономия. Да се допусне съединяване на установителен и осъдителен иск при идентично основание и на двете вземания означавало ищецът да се снабди с второ изпълнително основание за същото вземане, което било недопустимо.

Справедливите граници за упражняването на едно материално или процесуално право били преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита, както и постигането на правомерни цели. В случая, според ответника, налице било превратно упражняване на права. В случай, че съдът счете установителния иск за процесуално допустим, същият се оспорва като неоснователен. Твърди, че за кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Ето защо, позовавайки се на противоречие с добрите нрави, ищецът следвало да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай.

Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение от ищцата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в 2 съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата К. Х. П. /заемател/ и ответника „Вива Кредит” ООД /заемодател/ е сключен описания в исковата молба договор на 30.05.2022г., тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения.

По силата на Договор за заем № 5821977/30.05.2022г. ищцата получила сумата от 1400 лева, при ГПР 49.39%, ГЛП 40.32% и срок на кредита - 36 седмици. Съгласно условията на договора, и по-точно чл.4 ал.2 от договора за паричен заем, ищцата следвало да заплати предвидената неустойка в размер на 458,28лв., в случай, че не предостави едно от изброените в чл.4 ал.1 обезпечения в тридневен срок от усвояване на сумата по заема.

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са процесуално допустими. Съдът не споделя наведените от ответната страна доводи за липсата на правен интерес за ищцата да води установителен иск за установяване нищожност на клаузата на чл.4 ал.2 от процесния договор за заем, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на един от трите, посочени в договора вида обезпечения. Действително ищцата е имала възможност при предявяване на осъдителния иск за връщане на сумата, заплатена за неустойка, като недължимо платена, да направи само възражение за нищожност на неустоечната клауза. Въпреки възможността да установи по реда на възражението нищожност на атакуваната неустоечна клауза, не съществува процесуална пречка за предявяване на установителен иск, както е направено в настоящия случай. Съдът не споделя и доводите на ответника за превратно упражняване на права при предявяване на установителен и осъдителен иск от страна на ищцата. Установяването на нищожност на една от клаузите на договора съвсем естествено води след себе си като последица връщане на заплатената по тази клауза сума само в случай, че е предявен осъдителен иск. Ето защо, не може да се приеме, че е недопустимо съединяването на установителния иск за нищожност и осъдителния иск за връщане на платено без основание. Несъмнено ищцата има право да прецени дали е достатъчно за нея предявяването самостоятелно само на установителен иск или само на осъдителен иск или тяхното съвместно разглеждане в едно съдебно производство, както е направено в настоящия случай. Съдът счита, че доколкото тези два иска се явяват допустими предявени поотделно, същевременно са допустими и предявени като кумулативно обективно съединени.

Разгледани по същество, същите са изцяло основателни. Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредит в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за 3 потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна клауза в чл.4, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното задължение. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.

От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация.

При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.

Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не 4 произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.