Определение № 442 от 19.04.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 442 гр. Враца, 18.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Христо Н. Христов

Катя Н. Гердова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно частно гражданско дело № 20241400500259 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба от адв. Х. П. Й., САК, преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М." против определение № 93/29.01.2024 г. по гр. дело № 1572/2022 г. по описа на PC - Козлодуй, с което съдът е отхвърлил като неоснователно искането на жалбоподателя за изменение на решение № 531 от 27.11.2023 г., постановено по гр. д. № 1572/2022 г. по описа на РС – Козлодуй, в частта за разноските, като бъде увеличено присъденото в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", с БУЛСАТ ***, представлявано от адв. Д. М. - управител адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА от 480,00 лева, на сумата в размер на 960,00 лева с ДДС.

В жалбата се поддържа, че атакуваното определение е незаконосъобразно, поради което се иска отмяната му и осъждане на ответника да заплати сума в размер на още 480,00 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение и по втория иск.

Посочва се, че по делото са предявени обективно кумулативно съединени два иска установителен и осъдителен. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, съдът е задължен да определи възнаграждение по всеки един от исковете, като минималния размер на това възнаграждение е 400,00 лева. Позовава се на чл.

2, ал. 5 от НМРАВ, съгласно която: „За процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете".

Цитира съдебна практика на ВКС и на СЕС. Поради изложеното при предявени два иска, посочва, че ответника следва да понесе отговорност за адвокатско възнаграждение по 1

400,00 лева на иск или в процесния случай 800,00 лева плюс дължимият данък върху добавената стойност, който се начислява върху възнагражденията по тази наредба.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от “ВИВУС.БГ” ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба и се иска обжалваното определение да бъде потвърдено.

Навеждат се доводи, че в процесния случай, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. МРАВ не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един правопораждащ факт - клауза към договор за кредит. Доколкото се касае за едно и също правоотношение и по двата иска при обективно съединяване на искове материалния интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. Размерът на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се определя съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. Претендираното възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. МРАВ за всеки един от съединените искове, е в нарушение на чл. 40 от ЗАдв. и на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Произнасянето на съда за неравноправността на клаузите от договора, водещи до неговата нищожност е преюдициално произнасяне, преди да достигне до извода за основателността на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, т.е. дори да няма изрично предявен установителен иск. Цитира съдебна практика в подкрепа на доводите си.

Моли съдът да постанови определение, с което да остави без уважение частната жалба, като неоснователна.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд - Козлодуй е сезиран с молба на Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.", за изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските, съгласно което ответника “ВИВУС.БГ” ЕООД е осъден да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М." сумата от 480,00 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на ищеца А. А..

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Разпоредбата на чл. 248 ГПК дава възможност при пропуск или грешка на съда при произнасяне относно разноските, с допълнителен акт да отстрани това по искане на страната. В случая размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя съгласно 2 чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за МРАВ, като за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1000 лева размерът на адвокатското възнаграждение възлиза на 480,00 лева с ДДС. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. в случая не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един правопораждащ факт - клауза към договор за кредит. Касае се за едно и също правоотношение и по двата иска при обективно съединяване на искове материалния интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. Следователно размерът на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се определи съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за МРАВ, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. В тази връзка е съдебната практика на ВКС обективирана в определение № 89 от 02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 46/2012 г. на II г. о., определение № 162 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 3818/2016 г. на I г. о., определение № 219 от 26.06.2018 г. по т. д. № 1875/2017 г. на II т. о., определение № 24 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 614/2021 г., определение № 416 от 20.06.2019 г. по ч. т. д. № 1124/2019 г. на II т. о. и др.) и в практиката на СЕС обективирана в Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 Съдът на ЕС.

Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл. 36, ал. 2, изр. второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - вж ТРОСГТК № 6/2012 г.. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производство, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

3

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла.

Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Най-сетне изводът, че чл. 2, ал. 5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост, се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното законодателство, касаещи определянето 4 и присъждането на разноски в съдебното производство, в т.ч. и такива за адвокатско възнаграждение.

Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото предвиденото в чл. 78 ГПК пропорционално присъждане не прави разграничение при присъждането на такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 72 ГПК въвежда като основен критерий за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на съединяването им.