Решение № 173 от 10.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. София, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Таня Б. Стоянова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100503952 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от И. Е. И. срещу решение № 20004224 постановено по гр.д. № 3627/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 49 състав и с което отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо „К.И.И. БГ“ЕАД, че не дължи сумата от 406,36 лв., предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 49813/2013г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав и изпълнителен лист от 07.03.2014г., въз основа на който е образувано изп.д.

№20148410404166 по описа на ЧСИ Н.М..

В жалбата се посочва, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.

Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е стигнал до погрешен правен извод, че в хода на производството по изпълнителното дело, давността е прекъсвана мнократно, поради което и към датата на подаване ан исковата молба процесните суми не са погасени по давност. Твърди, че единственото валидно изпълнително действие, което е прекъснало давността относно вземанията е налагането на запор върху вземане на ищеца от трето лице на 18.01.2015г., след което са извършвани справки, взискателят е правил искания, насрочвани са описи на движими вещи, но такива не са били извършвани – действия, които не са довели до реално засягане на правната сфера на длъжника, поради което и негодни да прекъснат давността. Счита, че на 18.01.2017г. изпълнителното производство на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК е било прекратено, поради което и всички извършени след това действия за незаконосъобразни и респективно следва да се считат обезсилени. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи изцяло предявения иск.

Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна „К.И.И. БГ“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на направените доводи за незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Посочва, че районният съд е постановил правилно и мотивирано решение, съобразнено изцяло с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния и процесуален закон. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск и с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника „К.И.И. БГ“ЕАД, че И. Е. И. не дължи ½ част от сумата предмет на заповед за изпълнение от 03.01.2014г. по ч.гр.д. № 49813/2013г. по описа на Софийски районен съд, ГО 53 състав и изпълнителен лист от 07.03.2014 г., въз основа на който е образувано изп.д. №20148410404166 по описа на ЧСИ Н.М., а именно сучата от 406,36 лв., от която 320,32 лв. – главница по сключен договор за потребителски кредит № cash-04678841/20.04.2012г. между наследодателката му - М.В. Е.а и „БНП П.Ф.“ЕАД, като погасена по давност.

Не е спорно между страните, че след връчване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. .гр.д. № 49813/2013г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав на длъжника, заповедта за изпълнение е влязла в сила и въз основа на нея е издаден изпълнителния лист от 07.03.2014г. послужил като основание за образуване на изп.д. № изп.д. №20148410404166 по описа на ЧСИ Н.М..

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

В заповедното производство е предвиден специален ред за защита на длъжника /чл.413, чл.414, чл.423 и чл.424 от ГПК/ и който ред изключва общия исков ред /чл.124 ал.1 от ГПК/при условие, че длъжника е уведомен по надлежен ред, че кредитора е заявил спорното /в случая/ материално право чрез връчване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК или заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК /покана за доброволно изпълнение/.

2

При условие, че между страните е налице спорно материално право, всяка една от тях е имала пълна възможност за избор на процесуално поведение и средства заявяване и удовлетворяване на спорното право, съответно защита срещу нарушено такова.

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414 ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 415 ал. 1 т.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК.

Следователно неподаването на възражение по чл. 414 ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред/чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение за оспорване на вземането/, е недопустим. Т.е. оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок/. Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Въззивният съдедебен състав споделя становището, че при влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД, независимо от вида на вземанията. Чл. 117 ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414 ал. 2 ГПК.

В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 3

15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., IV г. о., ГК , решение №3/04.02.2022г. по гр.д.

№ 1722/2021г. на IV г.о. на ВКС/.

Следователно по отношение на вземанията, предмет на влезнала в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ГПК, независимо от вида на вземанията. Следва да се има предвид, че вземането на разноски, присъдени със заповедта за изпълнение, обаче е вземане, различно по характер от спорното вземане, предмет на заповедта. То има различно основание /чл.78 ал.1 от ГПК/ и същност, самостоятелно право, по отношение на което във всички случаи, е приложима 5- годишна погасителна давност /чл.117 ал.2 от ЗЗД/. Същото в никакъв случай няма характера на вземане по чл.119 от ЗЗД, като цитираната разпоредба има предвид допълнителни вземания, които произтичат от погасеното по давност вземане /такава е връзката – главницалихва, главница-неустойка/.

Не е спорно, че след образуване на изпълнителното дело, длъжникът по изпълнителния лист – М.В. Е.а е починала, като на нейно мчясто на основание чл.227 от ГПК са конституирани наследниците й – И. Е. И. и Е. Е. И. – низходящи – синове, като всеки отговаря за ½ от дълга. – л.11 от изпълнителното дело, разпореждане от 28.05.2014г. на ЧСИ Н.М..

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130 ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.“С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.