Решение № 62 от 26.02.2025, Окръжен съд - Монтана

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Монтана, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Александра Нанова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г. като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20251600500015 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от А. П. И., ЕГН **********, действаща чрез процесуалния си представител адвокат А.

Милева-Паскалева, срещу Решение № 524 от 13.11.2024 г., постановено по гр. д. № 931/2024 г. по описа на Районен съд-гр. Монтана, 6-ти състав, обжалвано в цялост, с което предявените от нея осъдителни искове са отхвърлени като неоснователни.

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изрично се сочи, че неправилно районният съд е приел, че претендираните от нея суми представляват трудово възнаграждение. Във връзка с това се твърди, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 128, т. 2 от КТ е невярна. Поддържа се, че тези суми са целеви и са предоставени само за 1 отделението по съдебна медицина. Като източници на вземанията се сочат два договора сключени между ответника и Министерство на здравеопазването.

Съдържанието на последните обаче се твърди, че не било анализирано в цялост и е превратно тълкувано. Счита се, че изложените от районния съд мотиви са бланкетни, а в тях са възпроизведени разпоредби от трудовото законодателство, които нямат отношение към предмета на спора. Допълва се още, че направеният доказателствен анализ е непълен, тъй като липсвало обсъждане на част от доказателствата. Изразява се несъгласие с посоченото от районния съд, че на другата страна била предоставена оперативна самостоятелност по отношение на начина, по който да бъдат разходвани средствата.

Въз основа на така изложеното от въззивницата се прави искане за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и за постановяване на друго решение, с което исковете да бъдат изцяло уважени.

Претендира се за присъждане на направените както първоинстанционното, така и във въззивното производство разноски. в

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата ххххх действаща чрез процесуалния си представител адвокат К. Г., е подала отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения защо жалбата е неоснователна. Твърди се, че средствата предвидени в тези договори са за подобряване на условията за работа и повишаване на квалификацията на медицинските специалисти и помощния персонал чрез участия в обучения, курсове и други форми, с които да се повишава професионалната им квалификация. Поддържа се, че те не са предназначени за допълнително материално стимулиране.

С оглед на посоченото се моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Претендира се за присъждане на направените във въззивното производство разноски.

В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана странаищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно 2 обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.

261 от ГПК, поради което е редовна.

За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно призовани. Въззивницата се явява лично. Тя поддържа въззивната жалба и иска първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите й претенции да бъдат уважени. Сочи, че районният съд е приложил погрешно закона, тъй като не се касае за плащане по трудов договор, а по договори сключени между болницата и Министерство на здравеопазването. Своите права твърди, че черпи от разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от тези договори.

Процесуалният представител на въззиваемата болница излага, че въззивната жалба е неоснователна и моли за потвърждаване на съдебното решение на районния съд. Прави изрично изявление, че не претендира разноски пред въззивната инстанция.

В срока предоставен от съда за писмени защити, такива са представени от процесуалните представители и на двете страни. Във всяка една от тях се развива в подробности вече изложената и поддържана от страната теза.

Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Монтана гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба и последващи две уточняващи молби, след като той е определен за компетентен от Апелативен съд-гр. София, поради отвод на съдиите осъществяващи правораздавателна дейност във всички районни съдилища попадащи в съдения район на Окръжен съд-гр. Видин, подадена от А. П. И., в качеството й на ищец, действаща чрез процесуалния си представител адвокат А. МилеваПаскалева, срещу ххххх, в качеството й на ответник. Районният съд е приел, че с нея са предявени обективно два осъдителни иска по чл. 124, ал. 1, предл.

1 от ГПК с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата молба се посочва, че от 1965 г. ищцата работи при ответника като лекар със специалност „Съдебна медицина“. Твърди се, че за 2021 г. и за 3

2022 г. между ответника и Министерство на здравеопазването били сключени два договора на основание чл. 32, ал. 2 от Наредба № 2 от 26.11.2011 г. за условията и реда за извършване на съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи, включително и за заплащането на разходите на лечебните заведения. В тях било предвидено заплащане на разходи на лечебните заведения в размер на 1300,00 лв. месечно.

Счита се, че тази сума, за двете години, месечно, й се полага, но въпреки това тя не я била получила. За това била изпратила писмена покана до ответника за доброволно плащане на полагащите й се според нея суми по двата договора.

До настоящия момент тя не била получила тези средства.

Въз основа на това и предвид втората уточняваща молба от ищцата се иска ответникът да бъде осъден да й заплати сума в размер на 15600,00 лв., представляваща плащане за 12 месеца през 2021 г., по 1300,00 лв. месечно, въз основа на договора от тази година, ведно с лихвата за забава в размер на 4003,94 лв. считано от 02.01.2021 г. до 05.12.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) и законна лихва от 05.12.2023 г. до окончателното изплащане и сума в размер на 15600,00 лв., представляваща плащане за 12 месеца през 2022 г., по 1300,00 лв. месечно, въз основа на договора от тази година, ведно с лихвата за забава в размер на 2520,34 лв. считано от 02.01.2022 г. до 05.12.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) и законна лихва от 05.12.2023 г. до окончателното изплащане.

Ответникът, в отговора който е подал, оспорва по основание и размер предявените искове. Те се намират за неоснователни. Насочва вниманието към това, че предметът на двата договора е поддържане и подобряване на материално-техническата обезпеченост и капацитета на медицински специалисти и помощен персонал в съществуващото отделение по съдебна медицина. Анализирано е съдържанието на двата договора. Цитиран е чл. 3 от всеки от тях, като е стигнато до извод, че никъде не е разписано, че средствата трябва да бъдат предоставени на лекарите като допълнително материално стимулиране или като допълнително възнаграждение. Изразява се разбиране, че тези средства са за създаване на предпоставки за подобряване на условията за работа и повишаване на квалификацията на медицинските специалист, чрез участия в обучения, курсове и други форми, с които се повишава професионалната квалификация. Счита се, че не е налице и никое правно основание от трудовото законодателство за получаването на тези суми.

4

В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни доказателства и е назначена и извършена съдебно-счетоводна експертиза и допълнителна такава, заключенията по които не са оспорени от страните.

С първоинстанционното съдебно решение Районен съд-гр. Монтана е отхвърлил предявения осъдителен иск за заплащане, на сума, определена от него като представляваща трудово възнаграждение, в общ размер на 31200,00 лв., за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2022 г. и е отхвърлил предявения акцесорен иск за заплащане на лихва за забава върху сумата, представляваща според него неплатено трудово възнаграждение, в общ размер на 7524,28 лв. за периода от 01.02.2021 г. до 05.12.2023 г.

Във второто уточнение на исковата молба е доизяснено и искането за присъждане и на законната лихва от датата на подаване на исковата молба (05.12.2023 г.) до окончателното изплащане. По отношение на нея въззивният съд следва да отбележи, че в крайния съдебен акт на районния съд липсва произнасяне, макар искането за нея да е прецизирано във втората уточняваща молба. В този случай страната е разполагала с процесуалната възможност предвидена в чл. 250, ал. 1 от ГПК да поиска от районния съд решението да бъде допълнено, тъй като той не се е произнесъл по цялото му искане.

Въззивницата не е упражнила това свое право и молба съдържаща искане за допълване пред съда постановил акта, в едномесечен срок от връчването на решението, който срок в случая е започнал да тече от 27.11.2024 г. и е изтекъл на 27.12.2024 г., не е подадена. Предвид това обжалваното решение не е допълнено и следователно въззивният съд не разполага с възможност нито да стори това, нито за първи път да разгледа искането за нея.

Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо. Обжалваното решение обаче е неправилно, защото при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон.

Въззивният съд намира, че с исковата молба се претендира за заплащане на суми, произтичащи от два граждански договора сключени между ответната болница и Министерство на здравеопазването, за всяка една от календарните 2021 и 2022 година, от които ищцата, макар да не е страна по тях, счита, че 5 черпи права и има парично притезание. Именно върху сумата от всеки един от двата договора се претендира и заплащането на лихвата за забава. Този извод въззивният съд формира съобразно заявените фактически твърдения за обстоятелствата, на които се основава спорното материално субективно право, индивидуализирано и чрез формулираното искане за защита. В настоящия казус претенцията на ищцата следва да се подведе под правната норма на чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 22 от ЗЗД, а не по чл. 128, т. 2 КТ, по която правна квалификация е разгледан искът от районния съд. При това положение районният съд макар, че се е произнесъл по заявените факти, то той ги е подвел под грешно правно основание, като е дал невярна правна квалификация на така предявения иск, а именно като такъв с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вместо по чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 22 от ЗЗД. Затова е налице неправилно приложение на материалния закон.

Според съдебната практика на върховната съдебна инстанция, в случаи като настоящия, при непроменените фактически твърдения на ищеца и петитума на иска, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да определи правилно правното основание и да реши спора по същество (в този смисъл са Решение № 60162 от 28.07.2021 г., постановено по т. д. № 1578/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 376 от 11.02.2019 г., постановено по т. д. № 3180/2017 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 126 от 24.04.2012 г., постановено по гр. д. № 563/2011 г., III г. о. на ВКС, Решение № 375 от 26.10.2011 г., постановено по гр. д. № 931/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 75 от 28.05.2010 г., постановено по т. д. № 923/2009 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 45 от 20.04.2010 г., постановено по т. д. № 516/2009 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и много други).