Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 114 от 10.02.2025, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно гражданско дело 1382/2024
Вид
Решение № 114
Подписан
10.02.2025
Състав
Жаклин Комитова, Иванка Иванова, Петя Алексиева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жаклин Комитова

Членове:

Петя Алексиева

Иванка Иванова при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело № 20241000501382 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение № 1382/08.03.2024 г., постановено по гр. д. № 3350/2023 г. по описа на СГС, ГО, 6 състав, ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, е осъдена да заплати на Х. А. К., на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, сума в размер на 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП №ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София в разумен срок, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 20.03.2023 г., до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 124 000 лв., както и за законна лихва от 19.03.2020 г. до 19.03.2023 г., като неоснователен. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ сума в размер на 10 лв.-разноски.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва активната легитимация на ищеца да предяви иска, предмет на делото, тъй като при смърт на увредения неговото право да обезщетение на неимуществени вреди се наследява, само ако е било предявено пред съд от пострадалия. Тъй като това право не е било предявено пред съд от пострадалия А. К., то неговият наследник не може да предяви иска, предмет на делото. Също така ищецът няма качеството на 1 пострадал. Счита, че решаващият съд е обезщетил вреди като задържане, принудително заселване и други, които подлежа на обезщетяване по друг ред – чл.8, ал.3 ЗОДОВ. В предмета на делото е включен иск за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок, но не е предявен иск за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на деянието по чл.387, ал.2 вр. ал.1 НПК, чиято жертва е ищецът. Поддържа, че определеното обезщетение е и завишено по размер. По делото не са ангажирани доказателства за вреди, които са над обичайния размер, както и доказателства, които да установяват действителни търпени вреди от ищеца, като пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. Излага съображения, че неправилно е приложен чл.52 ЗЗД, като решаващият съд е изложил общи, бланкетни мотиви, без преценка дари определеното обезщетение съответства на критерия за справедливост. В мотивите не са обсъдени събраните по делото свидетелски показания, нито са изложени съображения дали те се кредитират от съда. Твърди, че полицейските органи и наблюдаващият прокурор са действали в рамките на предвидените в НПК способи за събиране на доказателства по делото не са събрани доказателства за съществуването на лични и професионални проблеми при ищеца, както и доказателства относно причинно – следствена връзка между приетите в обжалваното решение вреди и дейността на ответника. Неимуществените вреди следва да се установят с конкретни доказателства по делото и не се предполагат, тъй като за всеки човек те са индивидуално определяеми. Счита, че обезщетението за неимуществени вреди не е съобразено с икономическия стандарт в страната. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск, в условията на евентуалност – да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззината жалба от ищеца Х. А. К..

В проведеното открито съдебно заседание оспорва въззивната жалба. Счита, че същата е неоснователна. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ответника част.

Постъпила е насрещна въззивна жалба от ищеца срещу горепосоченото съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 15 000 лв. до 124 000 лв. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. счита, че решаващият съд не е обсъдила поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, от значение за спорното право.

Позовава се на практиката на ЕСПЧ и на ВКС, съгласно която при исковете за вреди от нарушаване на правата по ЕКЗПЧОС съществува силна, но оборима презумпция, че засегнатите неминуемо търпят вреди от допуснатото нарушение. Не е нужно неимуществените вреди да се доказват по делото, а съдът дължи определяне на размера на обезщетението по справедливост и според обстоятелствата за всеки конкретен случай. счита, че пред първата съдебна инстанция тази презумпция не е била оборена. Решаващият съд не е съобразил възрастта на неговия баща през 1985 г., когато спрямо него са били извършени престъпни действия по задържането му и изпращането му на остров Белене, както и че не е доживял да види очакваната справедливост, тъй както е починал през 2006 г. Към момента на задържането баща му е бил на 60 г. На ищеца и на неговия баща не е била предоставена информация по делото, 2 тъй като същото е секретно. Неефективното разследване е довело до невъзможност да защитят накърнените с разследваните деяния фундаментални права – на свобода, на труд, на самоопределяне, на личен и семеен живот и др. счита, че е подценен и фактът, че е възпрепятствано правото на неговия права, както и негово право да се конституира като частен обвинител и граждански ищец в наказателното производство. Съдът не е обсъдил поведението на органите по разследване и на другите пострадали.

Интензивността на разследването е била до първото внасяне на обвинителния акт в съда през 1993 г. или до второто внасяне пред 1997 г. След това не са извършвани никакви процесуално – следствени действия, а връщането на делото отново на прокуратурата е било поради съществени нарушения на процесуалните правила. Решаващият съд не е съобразил в каква степен неприключването в разумен срок на наказателното производство се е отразило негативно върху ищеца, а преди него и на баща му. Това производство е имало огромно значение за ищеца, тъй като неговият баща е бил лишен от свобода без съд и присъда. Съдът не е съобразил и стандарта на живот и социалноикономическите показатели към момента на увреждането. Неправилно решаващият съд е приел, че след като и друг наследник на баща му води дело с такъв предмет, това има значение за размера на обезщетението. Решаващият съд не е съобразил, че съгласно формираната съдебна практика лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото е легитимирано да иска обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство, след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на пряко пострадал, пряка жертва, а за предходния период има качеството на непряко пострадал, непряка жертва от деликта. Приема се също така, че самите ищци, встъпили като процесуални правоприемници, за търпели редица неимуществени вреди от самото начало на гражданското дело – още докато наследодателите им да били страни по него и тяхната съпричастност към последните относно забавянето на делото не е опровергана. Всеки от наследниците защитава свое право на пряка жертва, пряко пострадал, поради което въпросът за неразумната продължителност на производство и размерът на причинените му неимуществени вреди от неговото забавяне индивидуален за всеки един от тях и не може да рефлектира върху неимуществената сфера на другия наследник. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като уважи изцяло предявения иск относно претендираната главница, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника. В съдебно заседание оспорва същата. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ищеца част.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

СГС е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът твърди, че е наследник на един от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1988 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП І II-048/1999 г. по 3 описа на ВОП-София. Неговият баща А. А. К., който е починал в хода на разследването на 25.01.2006 г. и на основание чл.74, ал.2 НПК правата му на пострадало лице преминават върху ищеца, като негов наследник. Твърди, че е пострадал и в лично качество от престъпленията, предмет на разследването, поради което има качеството на пострадало лице по смисъла на чл.74, ал.1 НПК. Посоченото досъдебно производство е известно като делото за т. нар.

Възродителен процес. В това производство се разследвали деянията по изпращането и държането на хора от турската общност в затвори, места за лишаване от свобода и лишаването им от свобода в различни населени места.

Твърди, че неговият баща е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследването по посоченото дело, тъй като от 19.02.1985 г. до 19.03.1986 г. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. е бил лишен от свобода в с. Крива бара, област Монтана. При задържането му бил подложен на физическо и психическо малтретиране. На 19.01.1985 г. е бил откаран в МВР-Сливен, където бил държан в продължение на две седмици и бил многократно разпитван, както и били извършвани мъчения с него. В началото на м.03.1985 г. бил закаран в Белене. Твърди, че неговият баща не е извършвал престъпление. Спрямо него не е постановявана присъда, както и не му е наложено наказание „лишаване от свобода“. Цялото му семейство са пострадали от престъпленията, предмет на разследването, като ищецът бил лишен от бащино присъствие. Сринал се психически и физически, което се отразило и на неговото семейство. Половин година след задържането на баща му узнал, че е в Белене. След като го посетил, видял, че бил в много лошо състояние. Бил в килия с крайно лоши условия. След принудителното му заселване в с. Крива бара, не можел да го напуска и да общува с близките си, не разполагал и с документ за самоличност. Макар да не е бил поставен в килия, счита, че баща му е бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 ЕКЗПЧОС. Престоят му в Белене и с. Крива бара имали трайни и сериозни щети върху здравето му. Бил принуден през 1989 г. да напусне страната и да се засели в Турция. Твърди, че баща му и той не са имали сведения за развитието на наказателното производство. Пасивността на разследващите притеснявала ищеца и баща му. Въпреки отправяните запитвания, не получавали никаква информация. Твърди, че интензивни действия по разследването са били извършвани през 1991 г. – 1994 г., след това делото е внасяне в съда с обвинителен акт, но е било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения, за което не са били уведомявани. В исковата молба са описани извършените процесуални действия в хода на наказателното производство. счита, че прекомерната продължителност на наказателното производство води до нарушаване на правото му по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В качеството си на наследник на пострадалия е декларирал намерение да продължи производството, има и право да получи обезщетение за ялата продължителност на производството.

Според практиката на ЕСПЧ и на ВКС е установена категорична, но оборима презумпция, че нарушението по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС причинява неимуществени вреди като безпокойство, неудобство и несигурност и други неимуществени загуби от забавата.