Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260477 от 01.04.2021, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 141/2021
Вид
Решение № 260477
Подписан
01.04.2021
Състав
КОСТАДИН БОЖИДАРОВ ИВАНОВ, ЕКАТЕРИНА ВЛАДИМИРОВА МАНДАЛИЕВА, НЕДЯЛКА ДИМИТРОВА СВИРКОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 162 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235 ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 250 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 76 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 81, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 84, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 95 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 34 · Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260477 гр. Пловдив, 01.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII въззивен състав, в открито съдебно заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

НЕДЯЛКА СВИРКОВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретаря Елена

Димова, като разгледа докладваното от младши съдия Костадин Иванов в. гр. дело № 141 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Сузи РМ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Раковски, ул. „Петко Каравелов“ № 1, представлявано от управителя Р. Й. М., чрез адв. Е.Н., против Решение № 4972 от 27.12.2019 г. по гр. дело № 2377/2019 г. на Районен съд – Пловдив (ПРС), II гр. с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Милтекс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Раковски, ул. „Несебър“ № 6, представлявано от управителя М.С.Г., сумата от 605,07 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 31.05.2017 г. – 08.02.2019 г. върху главницата от 3519 лв., присъдена с влязло в законна сила Решение № 640 от 23.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с., сумата от 404,47 лв. – обезщетение за забава за периода 31.05.2017 г. – 08.02.2019 г. върху главницата от 2352,33 лв., присъдена с влязло в законна сила Решение № 640 от 23.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с., сумата от 26,14 лв. – обезщетение за забава за периода 31.05.2017 г. – 08.02.2019 г. върху главницата от 152 лв., присъдена с влязло в законна сила Решение № 640 от 23.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с., както и сумата от 1055 лв. – деловодни разноски за първоинстанционното производство.

С жалбата се излагат твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение, като се оспорва приетото от районния съд, че исковете били доказани по размер. В тази насока са сочат аргументи, че периодът, за който се дължи мораторна лихва, бил различен от посочения в решението, както и че исковата претенция била погасена изцяло, вследствие на направено пред първата инстанция възражение за прихващане с посочени в жалбата вземания на ищеца – настояща въззиваема страна, спрямо жалбоподателя. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Милтекс“ ЕООД, с който се излагат съображения за неоснователност на жалба и такива в подкрепа на атакуваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Претендират се разноски за въззивното производство.

Постъпила е и частна жалба от „Сузи РМ“ ЕООД, ЕИК *********, чрез адв. Е.Н., против Определение № 1612 от 05.02.2020 г. по гр. дело № 2377/2019 г. на ПРС, II гр. с., с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК с вх.№ 5817/24.01.2020 г. по описа на ПРС, от „Сузи РМ“ ЕООД, за изменение на обжалваното решение № 4972/ 27.12.2019 г. на ПРС, в частта за разноските. По изложените в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното определение се иска неговата отмяна и уважаване на депозираната молба по чл. 248 ГПК, като се редуцира присъдения в полза на ищеца и заплатен от него адвокатски хонорар до минималния такъв според Наредба № 1 от 09.07.2004 г. в размер на 303 лв., поради липса на фактическа и правна сложност на делото.

В законен срок е представен отговор на частната жалба от „Милтекс“ ЕООД, с който се излагат съображения за неоснователност на същата и се моли тя да се остави без уважение.

Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба и частната жалба са подадена против обжалваеми съдебни актове в законоустановения за това срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същите се явяват допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за установено следното:

Районен съд – Пловдив е бил сезиран с искова молба на „Милтекс“ ЕООД, с която е предявена искова претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, върху суми, присъдени с влязло в сила решение. Периодът, за който се претендира мораторната лихва е от 31.05.2017 г. – предявяването на иска по гр. д. № 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с., до 08.02.2019 г. – предявяването на настоящата искова молба. За да уважи така заявената претенция, съдът е приел за безспорно от фактическа страна, че с Решение № 640/23.02.2018 г. по гр.д. № 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с. (вл. сила на 16.11.2018 г.), ответното дружество „Сузи РМ“ ЕООД било осъдено да заплати на ищеца „Милтекс“ ЕООД, следните суми – 3519 лева, 2352,33 лева и 152 лева, представляващи обезщетения за вреди, причинени при ползването на отдаден под наем имот по силата на договор за наем от 22.04.2013 г., и изразяващи се в различни увреди. Не се оспорвало и, че за събирането на тези суми бил издаден изпълнителен лист и било образувано изп. д. № 362/2018 г. по описа на ЧСИ **********, в хода на което вземанията са събрани и са извършени по сметка на ЧСИ на 19.12.2018 г. превод в размер на 3789,84 лева и на 22.02.2019 г. превод в размер на 8450,56 лева. Тези фактически изводи на районния съд не са оспорени с въззивната жалба и отговора към нея, поради което настоящият съдебен състав е обвързан от тях.

При посочената фактическа обстановка е прието, че с предявяването на исковата молба по гр. д.

№ 8032/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр. с., на дата 31.05.2017 г. ответникът „Сузи РМ“ ЕООД бил поканен да изпълни главното си задължението, респ. бил изпаднал и в забава. От този момент до предявяване на настоящите искове – 08.02.2019 г. ответникът дължал обезщетение заради неизпълнението на главните си парични задължения. За последните е прието, че не били изплатени до 08.02.2019 г. вкл., доколкото паричният превод на 19.12.2018 г. не бил послужил за погасяване на главниците – постъпилата на 21.12.2018 г. по сметка на ищеца сума от 3456,73 лв. погасила единствено разноските, свързани с вземането.

Предвид горното исковата претенция е уважена в пълен размер.

С въззивната жалба не се оспорва основанието, на което се претендират мораторните лихви, а се жали приетото от съда досежно периода, за който са начислени, и размера, в който са присъдени, като се сочи, че вземанията за лихви били изцяло погасени с направеното в първата инстанция съдебно прихващане.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите на районния съд относно началния момент, от който се дължи обезщетението за забава, а твърденията във въззивната жалба, че това е влизането в сила на Решение № 640/ 23.02.2018 г. на ПРС, ХVІІІ гр. с. се намират за неоснователни. С предявяването на исковата молба за главниците по гр. д. № 8032/2017 г. длъжникът „Сузи РМ“ ЕООД е бил поканен да изпълни задължението си за заплащане на претендираните суми. От този момент той е изпаднал и в забава по арг. на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, като на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи обезщетение за забавеното си изпълнение в размер на законната лихва.

Касателно крайния момент, до който се дължат процесните лихви, не се споделя изложеното във възззивната жалба, че това е 05.12.2018 г. – датата на налагане на запора на банковите сметки на ответното дружество по изп. д. № 362/ 2018 г. по описа на ЧСИ *****. Видно от изложените в отговора на исковата молба и въззивната жалба съображения, ответникът счита, че с налагането на този запор, при положение, че вече е било неоснователно запорирани банковите сметки на „Сузи РМ“ ЕООД при „УниКредит Булбанк“ АД за сумата от 18 000 лв., ищецът „Милтекс“ ЕООД сам е попречил на погасяването на главниците. Т.е. аргументира се забава на кредитора, който институт обаче не се намира за приложим в случая. За да има забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД следва да е налице неоправдано неприеме от кредитора на предложеното му от длъжника изпълнение – каквото в случая липсва, или недаване на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Отказът да се вдигне първоначалният запор не може да се приравни на недаване на необходимо съдействие в горния смисъл, защото при паричните задължения длъжникът всякога дължи, независимо дали разполага с парични средства или не, по арг. на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Липсата на парични средства се приравнява на невъзможността за длъжника да оперира с налични суми заради запор. Следователно „Сузи РМ“ ЕООД не може да се освободи от отговорността за забавеното си изпълнение, поради запора върху вземането му при „УниКредит Булбанк“ АД. Във въззивната жалба липсват други оплаквания за неправилно определен от районния съд краен момент за начисляване на законната лихва. Освен това се намира от настоящия съдебен състав, че при доказателствена тежест за ответника по делото липсват данни вземането за главниците да е погасено преди предявяването на настоящата искова молба за мораторните лихви на дата 08.02.2019 г. В тази насока исковата претенция се намира за доказана по основание, а при приложението на чл. 162 ГПК и по размер, а именно обезщетение за забава за периода 31.05.2017 г. – 08.02.2019 г., в общ размер от 1035,68 лв., от които 605,07 лв., върху главницата от 3519 лв., 404,47 лв., върху главницата от 2352,33 лв., и 26,14 лв., върху главницата от 152 лева.

Доколкото искът се намира за основателен, то следва да се разгледа въпросът със заявените от ответника възражения.

По отношение на направеното възражение за съдебно прихващане, същото се намира за неправилно неприето за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд – същият е следвало да даде указания за отстраняване на констатираната от него нередовност, доколкото възражението е своевременно заявено, предметът на делото допуска прихващане и активните вземания са индивидуализирани. Отделно от това, непосочването от ответника на конкретните претендирани от ищеца вземани, с които прихваща, не е основание за неразглеждане на възражението за прихващане, тъй като съдът може да погаси вземанията по реда на чл. 76 ЗЗД или съобразно последователността на вземанията, посочена от самия ищец в исковата му молба.

Константна е съдебната практика, че правилността на определението, с което е отказано съвместното разглежда на възражението за съдебно прихващане, не подлежи на самостоятелен контрол, като може да бъде проверена единствено инстанционно по повод правилността на решението (вж. Определение № 105 от 19.04.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1390/2016 г., I г.о.). Този порок не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК с допълване на решението. Въззивната инстанция е длъжна да се счита сезирана и със съдебното възражение за прихващане, което първата инстанция неправилно е отказала или пропуснала да приеме, стига ответникът да го е въвел при спазване на всички процесуални изисквания. В тази насока са Решение № 118 от 25.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4756/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 134 от 11.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 61/2011 г., I т. о., ТК и др. За отбелязване е още, че доколкото с въззивната жалба и отговора към същата не са посочени конкретни пороци на дейността на първоинстанционния съд във връзка с доказването на възражението за прихващане по основание и размер, а единствено се сочи, че същото не е разгледано, то и въззивния съд не следва да дава указания и да разпределя доказателствена тежест, като е ограничен от събраните по делото материали, на базата на която дължи произнасяне. Това е така, доколкото неприемането на възражението за съдебно прихващане е порок на доклада по делото, за който втората инстанция не следи служебно, предвид задължителните указания в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.