Определение № 723 от 10.10.2023, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 723 гр. Варна, 10.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Д. Митева

Членове:

Даниела Д. Томова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20233001000035 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане реда на чл. 248 ГПК.

Постъпила е молба вх.6222/11.09.2023г., подадена от името на въззивника „БАНКА ДСК“ЕАД, чрез юрк. Д. за изменение на постановеното по настоящото дело въззивно решение №251/25.07.2023г, в частта за разноските, като се отмени неправилното възлагане на разноски съразмерно на неоснователна част от разгледаната въззивна жалба.

Молителят сочи, че съдът неправилно е уважил направеното от въззиваемата страна искане за присъждане на разноски, тъй като макар да е обсъдил подробно всички настъпили в хода на процеса факти относно погасяване на оспорения от длъжника паричен дълг и е установил дължимост на непогасена остатъчна лихвоносна главница от 14 547.35 щ.д., не е съобразил, че банката – кредитор е уведомила извънсъдебно този въззиваем, че претендира само главница от 15 548,56 щ.д., а в последствие е ограничила принудителното изпълнение по възобновеното изпълнително дело до актуалния размер на задълженията и е признала частичните погасявания с изявленията си пред въззивния съд. С доводи, че не е причинил спор, за горница над установената главница до оспорен от длъжника дълг от 51026.23лв, ответникът по уважения отрицателен установителен иск моли да бъде освободен от отговорност за разноски и съответно да бъде коригирано присъждането им полза на въззиваемия.

Насрещната страна З. Д. Д., чрез адв. П. Н. оспорва искането, като сочи, че отговорността на ответника по делото е резултат от неоснователно предизвикания от него спор, тъй като пълният размер на оспореното от ищеца задължение е бил възприет според дълга по образуваното дело за принудително изпълнение и правилно тази отговорност е поделена според установената от съда частична основателност на отрицателния установителен иск. Моли неоснователното искане да не се уважава.

Молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена в предвидения от закона срок 1 от легитимиран пълномощник на въззивника – ответник по отчасти основателен отрицателен установителен иск, който е осъден да заплати разноски в полза на насрещна страна. Молбата за изменение на неправилно определена отговорност за разноски съответства на интереса на молителя, който се позовава на неприложен закон (чл. 78 ал.2 ГПК).

Искането е допустимо, но неоснователно, по следните съображения:

При разглеждане на въззивната жалба по същество съдът е установил частична основателност на предявеният отрицателен установителен иск на длъжник, оспорил право на взискателя да събира принудително задължение в размер на главница от 51026.23лв. по изпълнителен лист от 20.05.2014 г., издаден по ч.гр.д.№ 6226/2014г. на ВРС, за който е било водено изпълнение по ИД 543/2014г., продължено след прекратяване и възобновяване като ИД 1046/2021г. по описа на ЧСИ рег. № 711. Размерът на оспореното право на взискателя е бил възпроизведен, според твърденията на ищеца в първоначална искова молба, по уведомление, връчено от съдебния изпълнител, като към този момент (както въззивният съд е установил въз основа на поредица от справки) взискателят е упражнявал права за всички присъдени в изпълнителния лист суми, вкл. за главница от 41439.43щ.д., независимо от получени доброволни плащания, които е приспадал счетоводно от това задължение. По това първоначално образувано и висящо в началото на процеса изпълнително производство няма данни за оттегляне на някаква част от изпълнителния лист. Затова към 20.08.2021г., когато е бил предявен (първоначално частичен, в последствие изменен на цялостен) иск за отричане на превалутирана от съдебен изпълнител остатъчна главница от само 51026.23лв, поведението на взискателя не е изключвало, а напротив е наложило, вече очертаният между страните по материалното право спор относно отчитането на приетите плащания да бъде разрешен от съд по общия исков ред (чл. 439 ГПК вр. чл. 433 ал.1 ГПК). Затова не може да се приеме, че като универсален правоприемник на кредитор, предявил права за принудително изпълнение, ответникът не е провокирал изначалното предявяване на исковата молба.

Последващото процесуално поведение на тази страна, вече като ответник, също не може да се квалифицира като признание на иска, изключващо отговорност за разноски. В отговора са признати факти, но не и правото на иск, а без такова признание, не би могло да се постанови решение по чл. 237 ГПК без да се провежда съдебно дирене. Вместо да признае иск, ответникът в отговора си е ангажирал доказателствени искания в полза на своята теза за изцяло неоснователна претенция на ищеца и е обжалвал изцяло (а не частично) първоинстанционния акт, с който дължимост на остатък от 51026.23лв., е бил отречен в цялост.

Нито признание на иска, нито оттегляне на част от въззивната жалба могат да се извлекат и от становището на въззивника по уточнена след указания на въззивния съд искова претенция. Затова, макар в хода на разглеждане на делото(около месец след депозиране на отговора по иска) с молба от 26.11.2021г ответникът да е оттеглил изпълнителния лист и при новото образуване на принудително изпълнение да се е самоограничил до искане за събиране само на част от лихвоносната главница, това извънсъдебно поведение не е достатъчно да преодолее потенциалната 2 изпълнителна сила на титула. Без установяване със сила на присъдено нещо на недължимост на съответни части от погасено материално право, въз основа на признати от ответника факти на приети доброволни плащания, правата на длъжника продължават да са застрашени, тъй като легитимацията на кредитора с остатъчно материално право, удостоверено като събираем дълг в изпълняемото основание продължава да съществува. Затова, като се е въздържал да признае изрично основателност на част от отрицателната претенция на ищеца, ответникът-въззивник е продължил да поддържа спора и за частите от главницата, съответна на иначе признати като получени суми, и следва да понесе отговорност за това.

Правилото на чл. 78 ал.2 ГПК не намира приложение и затова разпределението на отговорността между насрещните страни съразмерно на уважената и отхвърлената част от претенцията не следва да се коригира.

По тези съображения и на осн. чл.248 ал. 3 от ГПК, съставът на Варненски апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх.6222/11.09.2023г. на „БАНКА ДСК“ЕАД, чрез юрк. Д. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на решение №251/25.07.2023г, в частта за разноските, като се отмени възлагането на въззивника на разноски съразмерно на неоснователна част от разгледаната въззивна жалба.

Определението подлежи на обжалване, на осн. чл. 248 ал.3 ГПК, в седмичен срок от съобщаването му на страните с частна жалба пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3