Решение № 888 от 22.10.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 888 гр. Стара Загора, 22.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530102255 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10, чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Ищцата Н. Ю. П. твърди в исковата си молба, че на 08.10.2019 г. сключила потребителски договор за кредит №... с ответното дружество за сумата от 500,00 лева. В договора било посочено, че искането за кредит щяло да бъде разгледано бързо, за което се дължала сума в размер на 76,40 лева или 16 %от размера на главницата. Заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ било включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит №.... Клаузата по чл. 9 ал. 1, с която било договорено допълнително плащане към кредитора от договора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 16% за услуга, която не била извършена. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на „Би енд джи кредит“ ЕООД. Съгласно т. 7.3 от Общите условия, бързото разглеждане на искането за кредит означавало приключване на процедурата на разглеждане на искането и произнасянето по одобрение в рамките на 2 часа от момента на подаването на самото искане. От една страна, прегледът на необходимия набор от документи, подготвящи отпускането на потребителски кредит, не трябвало в общия случай да трае повече от два астрономически часа, което правело излишно начисляването на изрична такса за бързина, още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като фирми именно за бързи кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се целяло приоритетното обслужване на кредитоискатели, то възниквал въпросът доколко 1 логично изглеждало човек, изпаднал в очевидна нужда, доброволно да се съгласи да увеличи дълга си с още 76,40 лева или 16% от сумата на заема си. Клаузата на чл. 9 ал. 1 от договора, където било задължението за заплащане на допълнителната такса, в общ размер на 76,40 лева била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси водели до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла каквато и да била услуга, а се целяла допълнителна печалба. С чл. 9 ал. 1 страните договорили такса бързо разглеждане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 76,40 лева. Съгласно чл. 10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената в чл. 10 ал. 1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основен лихвен процент -0.1 %, плюс 10 %, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Договорената лихва и допълнителните възнаграждения в размер на 16 % обуславяли извода, че горепосоченото ограничение било превишено - в този смисъл бил и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК. Следователно клаузата на чл. 9, ал. 1 начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като накърнявала и добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 9 ал. 1, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 76,40 лева, от договор за паричен заем №..., сключен между нея и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Претендира разноски.

Ответникът „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, гр. София заявява, че всички твърдения, изложени от ищцата не отговаряли на обективната истина и били неоснователни. С клаузата по чл. 9, ал. 1 не се накърнявали добрите нрави. Тя не била в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантирала пазарната дисциплина и сигурността на 2 клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл.

9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи можело да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречали на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречала. Просто лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определяли за всеки конкретен случай. Изискването на чл.11, т.10 от ЗПК е да бъдел наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението на ищеца, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона било неоснователно. Неправилно се приемало, че заявените от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнителни действия били част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита общ разход по кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Ищцата, като страна по договор за потребителски кредит сама пожелала допълнителните действия. Всяко действие, които кредиторът предоставил било по желание на потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на ответника, т.е договорът за кредит можел да се сключи и без него. Действията присъствали в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищцата не разбрала за тях. Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищцата сама пожелала да го ползва отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. Ответникът моли съда да отхвърли като неоснователни всички твърдения на ищеца, както и да присъдите в полза на дружеството направените разноски, вкючително да ми присъдите юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното.

На 08.10.2019 г. страните са сключили Договор за кредит № №..., по силата на който 3 ответникът се е задължил да предостави на ищцата потребителски кредит под формата на заем в размер на 500 лв. Съгласно чл.5 от договора ищцата е следвало да върне сумата по кредита в размер на 528,72 лева, при ГПР - 37.82%, годишен лихвен процент – 32.74% и срок на кредита - 4 месеца.

В чл.9.1 от Договор за кредит №.../08.10.2019 г. е уговорено задължение на ищцата да заплати парична сума за бързо разглеждане на кредита в размер на 76,40 лв., която е дължима на равни части за периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска. С подписването на договора за потребителски кредит тази уговорка става част от същия, доколкото предметът й е неразривно свързан с предмета на заемното правоотношение между страните, а задължението, което възниква за потребителя, се включва в подлежащото на изпълнение задължение по кредита, тъй като се разсрочва във времето и става част от дължимите вноски по погасителния план.

Съдът намира, че така постигнатото съгласие за допълнителна услуга по Договор за кредит № №.../08.10.2019 г. противоречи на императивни законови разпоредби, което обуславя неговата нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД. Разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК предвижда, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.

В случая възнаграждението за допълнителна услуга несъмнено се дължи за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Бързото разглеждане се отнася до конкретното искане на потребителя за отпускане на кредит, което при уважаването му от кредитора води до сключването именно на договора за потребителски кредит. С уговарянето на възнаграждение за допълнителна услуга, което се разсрочва и се включва в размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. Посочената сума несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Освен това е налице неравноправност на атакуваната клауза по смисъла на чл.143, т.3 от ЗЗП, тъй като за потребителя се въвежда разход за допълнителна услуга, който е очевидно непропорционален спрямо размера на отпуснатия заем. Посочената неравноправност, доколкото лисват данни за индивидуалното й уговаряне, обуславя нищожност на клаузата по чл.146, ал.1 ЗЗП. В същия смисъл е налице и произнасяне на СЕС по дело C‑714/22 /С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД/. В Решение от 21.03.2024 г. по посоченото дело се приема следното: „Клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при 4 разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.“ По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата за неустойка по чл.9.1 от Договор за кредит №.../08.10.2019 г. поради противоречие със закона е основателен и следва да бъде уважен.