Определение № 2086 от 12.08.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2086 гр. София, 12.08.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Николай Метанов

Васил Василев като разгледа докладваното от Николай Метанов Въззивно частно гражданско дело № 20251000501202 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 ГПК, вр. чл. 129, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 48712/22.04.2025 по описа на Софийски градски съд, подадена от С. С. С. (баща) и С. С. С. (син), чрез адв.

М. Д. от САК, против определение №6581 от 02.04.2025г., постановено по гр.д.№ 14696/2024г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото, в частта, по претенцията за законна лихва срещу Р. И. Г., касаеща предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на делинквента Р. И. Г. да заплати законна лихва върху претендираните по реда на чл. 432 КЗ обезщетения.

Жалбоподателите обжалват определението като неправилно и незаконосъобразно. Излагат съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че подадената от тях искова молба е нередовна в частта относно предявения евентуален иск срещу прекия причинител на вредите.

Поддържат, че главните искове са предявени по реда на чл.432 КЗ срещу застрахователя, като е направено и искане за присъждане на законна лихва върху обезщетенията, определени по чл.52 ЗЗД, за периода от датата на увреждането до окончателното плащане. Посочват, че в случай че съдът приеме, че застрахователят дължи законна лихва от по-късна дата, е предявена евентуална претенция срещу прекия причинител за заплащане на лихва за периода от датата на увреждането до тази по-късна дата. Намират, че, противно на приетото от първоинстанционния съд, размерът и периодът на дължимост на евентуалната претенция не могат да бъдат определени и посочени към момента на подаване на исковата молба, тъй като тези индивидуализиращи белези са производни от решението на съда по главните искове- както по отношение на размера на обезщетенията, така и по отношение на периода, за който застрахователят дължи лихви.

При така изложеното искат от настоящия съд да отмени обжалваното 1 определение и да върне делото за продължаване на процесуалните действия.

Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на жалбоподателите и събраните по делото доказателства, установи следното:

От представените по делото доказателства се установява, че първоинстанционният съд е сезиран от настоящите жалбоподатели с искове с правно основание чл.432 КЗ за присъждане на обезщетения за причинени им неимуществени вреди от смъртта на тяхната родственица, настъпила при ПТП, насочени срещу застрахователно дружество „ЗД

„БУЛ ИНС“ АД. Направени са и искания за присъждане на законна лихва върху обезщетенията, считано от датата на настъпване на увреждането до окончателното изплащане. При условие че съдът приеме, че застрахователят дължи законна лихва върху обезщетенията от по - късен начален момент, е предявена и претенция за осъждане на прекия причинител на вредите да заплати законната лихва от датата на увреждането до този по-късен момент.

При така заявените с исковата молба искания съдът с две разпореждания от 10.01.2025г. и 24.02.2025г., е оставил производството без движение в частта относно евентуалната претенция за законна лихва, като е указал на ищците да конкретизират размера и периода, за който същата се претендира. С две допълнителни молби от 18.02.2025г. и 12.03.2025г. ищците са уведомили съда за обективната си невъзможност да изпълнят дадените указания, тъй като индивидуализирането на претенцията зависи изцяло от решаващите изводи по предявените главни искове с правно основание чл.432 КЗ, както и по искането за присъждане на законна лихва спрямо застрахователя.

След преценка на становищата на ищците съдът е приел, че исковата молба е нередовна, в частта, относно заявената евентуална претенция срещу прекия причинител на вредите, като е констатирал и неизпълнение на дадените указания по чл. 129 ГПК. С оглед на това производството в тази част е било прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

При така установените обстоятелства и при съобразяване на приетото в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, относно правомощията на въззивната инстанция в производството по частни жалби, съдът прие следното от правна страна:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу акт, който подлежи на обжалване.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Причиняването на вреди при управлението на моторно превозно средство в резултат от виновно и противоправно поведение на водача съставлява деликт, по смисъла на чл.45 ЗЗД, като отговорността на делинквента се реализира в пълен обем спрямо всички вреди, намиращи се в пряка причинно - следствена връзка с неговото противоправно и виновно поведение. Съгласно чл. 69, ал. 1 във връзка с чл. 84, ал. 3 ЗЗД, водачът на 2 увреждащото моторно превозно средство отговаря и за забавено изпълнение на задължението за обезщетение, като лихвата за забава се дължи от датата на увреждането до окончателното изплащане на дължимата сума. В тази връзка съдебната практика последователно приема, че при предявен иск срещу делинквента по реда на чл.45 ЗЗД съдът не определя размера на задължението за законна лихва върху присъденото обезщетение, и съответно пострадалият ищец не е длъжен да конкретизира в исковата молба размера на претенцията по чл.86, ал. 1 ЗЗД и периода, за който се дължи същата. Тези параметри се определят в рамките на изпълнителното производство, въз основа на нормативно установения размер на законната лихва за съответния период и датата на окончателното плащане /в този смисъл и Решение № 193 от 26.06.2012 г. по гр.д.№ 611/2011 г. на І г.о. на ВКС и др./. Поради това, при иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител на вредите, ищецът и не дължи заплащане на държавна такса върху размера на претендираната законна лихва за забава до датата на подаване на исковата молба.

Отговорността по реда на чл. 432 КЗ е функционално свързана с тази на прекия причинител на вредите и произлиза от нея като застрахователят носи отговорност за всички вреди, причинени от лицето, чиято отговорност е застраховал. Правото на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е уредено в съотношение на алтернативност с деликтното право на пострадалия по чл. 45 ЗЗД. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 2/6.06.2012 г. по тълкувателно дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществуват успоредно като конкуриращи се права и се погасяват в един и същи момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице. Въпрос на преценка на носителя на тези права е от кого да потърси репариране на претърпените вреди. Когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател.

Въпреки, че принципно отговорността на застрахователя обхваща всички причинени от ПТП вреди, по линия на обезщетението за забавено плащане тя търпи ограничения, които я отличават от тази на самия делинквент. Така съобразно чл. 493, ал.1, т.5 във вр. с чл.429, ал. 2, т. 2 във вр. с, ал.3 КЗ застрахователя носи отговорност за дължимите от делинквента лихви за забава, но само от момента на неговото уведомяване било от самия застрахован или от пострадалия, а съобразно чл. 496, ал.1, вр.чл. 497 КЗ той носи отговорност и за собствената си забава да изплати обезщетението.

Отговорността за дължимите лихви за забава от датата на увреждането до уведомяване на застрахователя /независимо дали от застрахования или от увредения/ обаче се носи от самия делинквент и не се покрива от застрахователното обезщетение. /така и решение № 50001 от

03.02.2023г. по т.д. № 2530/2021 г., Т. К., І Т. О. на ВКС:.

Целта, която законодателят преследва с очертаните два пътя на защита и 3 да се осигури максималната възможност на увреденото лице да репарира причинените му при ПТП вреди. Следователно те следва да предоставят на същото и равна по процесуална и финансова тежест възможност да получи дължимото обезщетение и законно признатото му вземане в размер на законната лихва при забава. Когато обаче увреденото лице избере да упражни прякото си право срещу застрахователя по реда на чл.432 КЗ, законодателят е предвидил ограничение в отговорността на застрахователя относно дължимите лихви за забава, като същият отговаря за тях само от момента на уведомяването му. За да получи пълно удовлетворение на накърнения интерес, увреденият следва да предяви освен иска по чл.432 КЗ и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД срещу самия причинител на вредите за дължимата му законна лихва от датата на увреждането до датата, от която застрахователят дължи такава. Това обстоятелство, макар да произтича от законовата регламентация, не може да поставя пострадалия в по - неблагоприятна процесуална и финансова позиция в зависимост от избрания способ за защита, тъй като това би било в противоречие с целта на закона за пълна и ефективна репарация на вредите.

Ето защо, както при иск по чл.45 ЗЗД, така и при претенция срещу делинквента за законна лихва при съединяване с иск по чл.432 КЗ, пострадалото лице не е длъжно да конкретизира в исковата молба точния размер на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД, нито да индивидуализира периода на дължимостта й и да заплаща отделна държавна такса.

При съобразяване на горното, настоящият съд намира, че предявената от настоящите жалбоподатели искова молба е редовна към момента на подаването й, доколкото предявените с нея главни искове по чл.432 КЗ отговарят на изискванията на чл.127 ГПК, а предявената под условие на евентуалност претенция срещу прекия причинител на вредите за присъждане на законна лихва от датата на увреждането до датата, от която застрахователят дължи лихва, е индивидуализирана в достатъчна степен по отношение на периодът на дължимост, а размерът не следва да се посочва, подобно на хипотезата, в която е предявен главен иск по чл.

45 ЗЗД. Всяко противопоставяне на допълнителни процесуални или финансови изисквания, които не са приложими при иск по чл. 45 ЗЗД, би противоречало на принципа на равнопоставеност на способите за защита, заложен от законодателя.

С оглед на горното първоинстанционният съд неправилно е приел, че исковата молба е нередовна в частта, касаеща предявената при условие на евентуалност претенция за законна лихва и е дал неправилни указания за поправката й. Съответно неправилно е и прекратил производството по делото в тази част при условията на чл.129, ал.3 ГПК като в тази връзка следва да се посочи, че в трайната съдебна практика, обективирана в определение № 891 от 28.11.2014 г. по ч.гр. д. № 6523/2014 г. на ВКС,

IV г.о., определение №

869 от 12.12.2012г. по ч.гр.д.№ 776/2012г. на ВКС, IV г.о., решение №

434 от 13.05.2010г. по гр. д.№ 700/2009г. на ВКС, I г.о., определение №

512 от 03.11.2016 г. по ч.гр. д. № 3026/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о и др., която настоящият състав напълно споделя, е прието, че неизпълнението на неправилни указания на съда не може да влече след себе си неблагоприятни 4 последици за страната.

Мотивиран от горното настоящият съд намира, че обжалваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на процесуалните действия.

Воден от тези мотиви Софийският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 6581 от 02.04.2025 г., постановено по гр.д.

№ 14696/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-14 състав.

В Р Ъ Щ А делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________