Решение № 14514 от 20.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14514 гр. София, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20261110101035 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 ЗЗД, вр. чл. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК срещу „НЕТКРЕДИТ“ ООД (първи ответник), съединени с установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД срещу „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД (втори ответник).

Ищецът Ц. Е. Ц. твърди, че на 15.09.2025 г. е сключил с първия ответник договор за потребителски кредит № 202509150814230005, по силата на който е получил сумата от 2000 лева, със срок за връщане до 24 месеца, с фиксирана лихва от 46,95%, посочен годишен процент на разходите (ГПР) от 58,49% и обявена обща сума за връщане от 3120 лева. Твърди също, че на горната дата е сключил с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № 1449372096, по силата на който ищецът се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 1233 лева, което е било разсрочено на 9 месечни вноски, всяка по 137 лева. Поддържа, че по двата договора е следвало да заплати сума в общ размер на 4353 лева, както и че ГПР по първия договор е изчислен неправилно, тъй като в него не е включено възнаграждението за гаранция от 1233 лв. по сключения с втория ответник договор за предоставяне на гаранция, което според него е общ разход по кредита и е било условие за отпускането му. Сочи, че при включване на този разход ГПР би надвишил 1 максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че е бил фактически принуден да сключи договора за гаранция с конкретното дружество, посочено от кредитора, като условие за отпускане на кредита, като е нямал възможност да договаря условията по гаранцията или да предложи друг поръчител/гарант. Подчертава, че алгоритъмът на сключване на договора от разстояние не му е позволил да бъде предварително уведомен за точния размер на възнаграждението за гаранта, за да вземе информирано решение.

Излага твърдения за корпоративната връзка между двете дружестваответници, въз основа на която смята, че двата договора обективно представляват една обща икономическа сделка, изкуствено разделена на две.

Твърди, че чрез изискването за „професионален поръчител“, кредиторът фактически е прехвърлил върху него риска от неизпълнение на задължението си по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността, като гаранцията е послужила за заобикаляне на задължението на финансовата институция сама да прецени риска, като вместо това е натоварила потребителя с допълнителен разход.

По отношение договора за гаранция ищецът намира последния за акцесорен договор и зависещ изцяло от валидността на главния дълг. Ищецът поддържа, че ако договорът за кредит е нищожен, това автоматично и неминуемо води до нищожност и на договора за гаранция. Сочи, че договорът е сключен в ущърб на потребителя, тъй като цената на гаранцията (1233 лв.) е в крайна нееквивалентност с предоставената услуга – тя надвишава повече от един път и половина размера на самата главница (2000 лв.). Твърди, че е бил фактически принуден да сключи договора с конкретно определено от кредитора свързано дружество, без възможност за индивидуално договаряне или избор на друг поръчител. Позовава се на практика на Съда на ЕС и смята, че двете сделки представляват единна икономическа дейност, маскирана като отделни договори с цел заобикаляне на защитните норми на потребителското право. По изложените твърдения и доводи иска от съда да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № 202509150814230005 от 15.09.2025 г. поради противоречие със закона, евентуално - поради неговото заобикаляне (чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК), както и да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449372096 от 15.09.2025 г. поради заобикаляне на закона и евентуално поради накърняване на добрите нрави.

Ответникът „Неткредит“ ООД оспорва исковете. Твърди, че ГПР е изчислен законосъобразно към момента на сключване на договора, като в него е включена само възнаградителната лихва, тъй като обезпечаването на заема не е било задължително условие. Поддържа, че евентуално превишаване на прага на ГПР би довело само до частична нищожност.

2

Ответникът „Кредит Гарант БГ“ ООД оспорва исковете, като поддържа, че договорът за гаранция е самостоятелно правоотношение, извън обхвата на ЗПК. Твърди, че договорът е сключен по свободна инициатива на потребителя и отрича нееквивалентност на престациите.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД :

На основание чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да установи сключването на договорите и обстоятелствата, сочещи на нищожност. В тежест на ответниците е да установят действителността на договорите и че клаузите са индивидуално уговорени.

С доклада си по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 15.09.2025 г. ищецът е сключил с първия ответник договор за потребителски кредит № 202509150814230005, по силата на който реално е усвоил сумата от 2000 лв., при фиксиран лихвен процент в размер на 46,95% и ГПР 58.49%, който кредит е следвало да погаси в периода от 16.10.2025 г. до 16.09.2027 г., на 24 равни месечни вноски, всяка в размер на 130 лева.

На 15.09.2025 г. ищецът е сключил с втория ответник договор за гаранция № 1449372096, по силата на който, за предоставената от втория ответник гаранция, се е задължил да заплати на този ответник възнаграждение в размер на 1233 лв., плащането на което е било разсрочено на 9 равни месечни вноски с падежи на 16-то число на съответния месец, от 16.10.2025 г. до 16.06.2026 г., всяка в размер на 137 лева Разходът за гаранция не е бил включен сред параметрите на уравнението за изчислението на ГПР.

Включването на горното възнаграждение сред горните параметри би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

От съдържанието на представените договор за потребителски кредит и 3 договор за предоставяне на гаранция се установява, че двата договора са сключени на една и съща дата — 15.09.2025 г. След служебна справка в публичнодостъпния Търговски регистър се установява, че едни и същи съдружници, при едни и същи квоти, притежават 100% от дяловете и на двете дружества, а седалището и адресът им на управление съвпадат. Поради това съдът приема, че двете ответни дружества са свързани лица, доколкото се контролират от едни и същи съдружници. Съдът съобрази и обстоятелството, че възнаграждението за гаранцията е уговорено да се заплаща на равни месечни вноски с падежи, съвпадащи с падежите на погасителните вноски по кредита. При наличие на множество правоотношения между свързани лица следва да се преценява дали те не съставляват едно общо правно и икономическо цяло. В случая фактът, че „НЕТКРЕДИТ“ ООД и „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД са свързани лица, както и че възнаграждението за гаранцията се заплаща на същите падежи, както вноските по договора за кредит и по банкови сметки, съвпадащи с тези, посочени в договора за потребителски кредит, открити на „НЕТКРЕДИТ“ ООД, обосновава извод за наличието на единна икономическа операция. Поради това съдът намира, че макар формално договорите да са обективирани в два отделни документа, те следва да бъдат разглеждани в тяхната фактическа и икономическа свързаност.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи, пряко свързани с договора за кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Предвид установената по делото единна икономическа операция, съдът приема, че възнаграждението за гаранцията в размер на 1233 лв. е било известен на кредитора разход още към момента на сключване на договора.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа точен ГПР, изчислен при включване на всички относими разходи. Възнаграждението за гаранцията представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, поради което следва да бъде включено сред компонентите на ГПР. Невключването на този разход в ГПР представлява неправилно оповестяване на съществена информация относно общата цена на кредита и обуславя извод за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Разделянето на кредитното правоотношение в два договора между свързани лица представлява изкуствена правна конструкция, чрез която част от цената на кредита се извежда извън посочения в договора ГПР под формата на възнаграждение за гаранция. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. В случая, при включване на възнаграждението за гаранцията в размер 1233 лв., този праг би бил надхвърлен, поради което такава договорна конструкция води и до заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

4

Изложеното обосновава извод, че договорът за потребителски кредит е нищожен, поради което предявеният иск срещу първия ответник е основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция съдът намира, че същият не обслужва самостоятелна и реална обезпечителна цел, а е част от горепосочената изкуствена икономическа конструкция, водеща до допълнително оскъпяване на кредита. Процесният договор за предоставяне на гаранция има акцесорен характер, което означава, че неговото съществуване е правно обусловено от валидността на главния дълг по потребителския кредит.

Когато договорът за кредит е нищожен, акцесорният договор, сключен за обезпечаване на задълженията по него, не може да запази самостоятелно действие в първоначалния му вид.

Наред с това съдът намира, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на самостоятелно основание поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в съществена нееквивалентност на престациите.

Дължимото от ищеца възнаграждение в размер на 1233 лв. е в размер надвишаващ 61% от главницата по кредита (2000 лв.), което е необосновано високо с оглед естеството на предоставената услуга. С оглед естеството на последната, потребителят не получава някакъв вид имуществена облага, съответстваща на разхода за възнаграждение на гаранта, доколкото при евентуално изпълнение от страна на гаранта, задължението на ищцовата страна към първоначалния кредитор се замества от задължение към гаранта.

Следователно договорът за предоставяне на гаранция не само участва в заобикаляне на ограниченията на ЗПК, но и нарушава принципа на справедливост и добросъвестност в гражданския оборот. Това обуславя извод, че предявеният иск за прогласяване нищожността на този договор също е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

Съдът взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г.

Поради това всички суми, които подлежат на присъждане, следва да бъдат посочени и присъдени в евро вместо в български лева, при курс 1,95583 лв. за 1 евро и при спазване на правилата за закръгляване по чл. 13 от същия закон.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на направените от него разноски съразмерно с уважените искове. От 5 доказателствата по делото се установява, че ищецът е доказал сторени разноски за държавна такса в общ размер на 89,37 евро, от които 63,81 евро по иска срещу първия ответник „НЕТКРЕДИТ“ ООД и 25,56 евро по иска срещу втория ответник „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД. По делото е представен Договор за правна защита и съдействие от 12.01.2026 г., от който е видно, че е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 680 лева (347,68 евро) за процесуално представителство срещу двамата ответници.