Решение № 41 от 22.02.2023, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Шумен, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Константин Г. Моллов

Теодора Енч. Димитрова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20223600500477 по описа за 2022 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Г. С. К. от с. И.Б...., действащ чрез пълномощника адв. Д. С. от ВАК срещу решение № 260075/27.07.2022 г. по гр.д. № 459/2020 г. по описа на ШРС.

Жалбоподателят намира решението за неправилно и необосновано по съображения, подробно изложени в жалбата му, с оглед на които моли въззивният съд да го отмени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ Дайнърс Клуб България „ АД, гр.

София, ЕИК 121230735, действащ чрез пълномощника юрисконсулт Ив. Н. е депозирал отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените по делото разноски, включая 300.00 лева юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

Гр.д. № 459/2020 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемия, с искане да бъде признато за установено, на основание чл.439, ал.2 от ГПК, вр. чл.116, б.“в“ от ЗЗД, че не дължи сумата от 525.73 лева по 1 изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 1057/2012 г. на ШРС.

Ищецът е навел твърдения, че е длъжник по изп.д. № 667/2017 г. по описа на ЧСИ Я.Б., с район на действие ШОС, по изпълнителен лист, издаден в заповедно производство по ч.гр.д. № 1057/2012 г. на ШРС. Вземането е възникнало 2012 г., като за главницата се погасява с петгодишна давност, а за лихвите – с тригодишна давност. Давността не е прекъсвана с издаването на изпълнителен лист по заповедното производство и с молбата за образуване на изпълнителното дело. Срещу издадената заповед за изпълнение не е било депозирано възражение. От изложеното следва, че погасителната давност за главницата е изтекла в периода 20.12.2012 г. – 15.01.2018 г., а за лихвите – в периода от 2012 г. до 15.01.2016 г.. Поради горното предявява възражение, че е изтекла абсолютната давност за главница и лихви за цялата дължима сума по изпълнителния лист, поради което изпълняемото право за главница от 525.73 лева е погасено. В периода 2014 г. – 2016 г. по изпълнителното дело при ЧСИ в гр. София няма извършвани изпълнителни действия и делото е прекратено по силата на закона, поради което недопустимо и необосновано е образувано ново изпълнително дело № 667/2017 г. на ЧСИ Я.Б., след като в продължение на две години, от 2014 г. до 2016 г. няма поискани изпълнителни действия и заплащане на такси от страна на ответника.

В отговора на исковата молба, ответникът е оспорил исковата претенция като изцяло неоснователна.

Преди първото по делото открито съдебно заседание ищецът е депозирал молба вх.

№ 265854/01.06.2021 г., с която е предявил „ допълнителен иск „ за прогласяване за нищожна заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 27.03.2012 г., без номер, по ч.гр.д. № 1057/2012 г. на ШРС.

В предоставения му срок, ответникът е изразил становище, че предявеният „ допълнителен иск „ е недопустим.

Относно този иск липсва произнасяне в доклада на първоинстанционния съд по чл.140 от ГПК и постановеното от него решение.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, като с решението си е отхвърлил исковата претенция, с която се иска да се приеме за установено между страните, че Г. С. К. не дължи, поради погасено по давност право на принудително изпълнение, на Дайнърс Клуб България „ АД сума в размер на 525.73 лева, в качеството му на длъжник по изп.д. № 667/2017 г. по описа на ЧСИ Я.Б., на основание чл.439, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, както и претенцията за направените по делото разноски.

Решението се обжалва изцяло от ищеца.

След извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери обжалваното решение за валидно и допустимо.

По същество на правния спор, от събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното от правна страна:

2

Ищецът е длъжник по изп.д. № 20177750400667 на ЧСИ Я.Б., с район на действие ШОС, образувано на 06.10.2017 г., след изпращане, на основание пар.3 от ПЗР на ЗЧСИ и чл.324 от ГПК на изп.д. № 20128440402457 на ЧСИ С.Я., с район на действие СГС за продължаване на изпълнителното производство.

Изп.д. № 457/2012 г. по описа на ЧСИ С.Я. е било образувано по молба на ответника срещу ищеца от 01.08.2012 г., за принудително събиране на вземания по изпълнителен лист от 20.06.2012 г. по ч.гр.д. № 1057/2012 г. на ШРС, издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с № 624/27.03.2012 г. по същото дело, за осъждане на длъжника да заплати на взискателя сумата от 525.73 лева – по договор за издаване на ко-брандирана кредитна карта Diners club – Първа инвестиционна банка от 20.12.2007 г., 183.77 лева – наказателна лихва за периода 04.05.2010 г. – 22.03.2012 г. и законна лихва от 23.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 125 лева – разноски по делото. В молбата си кредиторът изрично е възложил на ЧСИ да извърши проучване имущественото състояние на длъжника и е посочил като способи за принудително изпълнение срещу същия налагане на запори върху движимите му вещи, в т.ч. леки автомобили, вземанията му от трети лица и дружествените му дялове, налагане на запори върху банковите му сметки, както и на възбрани върху всички притежавани от него недвижими имоти. Въз основа удостоверение от ТД на НАП – Варна от 09.08.2012 г. като присъединен взискател е била конституирана и Държавата, за публични задължения в размер на 5 787.67 лева – главница и 1 432.39 лева – лихви. Със запорни съобщения от 03.10.2012 г. ЧСИ е наложил запори върху банковите сметки на длъжника в две банки, както и върху дружествените му дялове в „ Г. К. „ ЕООД, ЕИК 201337093. На 03.10.2012 г. на длъжника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена му при условията на чл.44, ал.1, изр.3 от ГПК, с която е бил уведомен за наложените запори. С молба от 18.12.2013 г. взискателят е поискал от ЧСИ да бъде запорирано трудовото възнаграждение на длъжника в СПИЙД ТП Несебър, ЕИК 147020815, който запор е бил наложен със запорно съобщение от 19.02.2014 г.. С постановление от 17.07.2014 г. на ЧСИ е бил наложен запор и върху банкова сметка на длъжника в Банка „ ДСК „ ЕАД. С молба от 24.04.2016 г. взискателят е поискал запори върху банкови сметки на длъжника в три поименно упоменати банки, които са били наложени с разпореждане на ЧСИ от 17.10.2016 г.. С молба от 23.06.2017 г. взискателят е поискал изп.д. № 457/2012 г. да бъде изпратено за продължаване на изпълнителните действия на ЧСИ Я.Б., рег. № 775.

След изпращане на делото на ЧСИ Я.Б., принудителното изпълнение е продължило по изп.д. № 667/2017 г., образувано на 06.10.2017 г.. На 12.10.2017 г. длъжникът е депозирал възражение срещу образуване на делото, излагайки твърдения, че е настъпила перемпция по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С молба от 18.10.2017 г. по това дело взискателят е поискал налагане на запори върху банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжника, както и извършване опис на притежаваните от него движими вещи. Със запорни съобщения от 22.10.2018 г. ЧСИ е наложил запори върху банкови сметки на длъжника в четири банки. С молба от 19.10.2018 г. взискателят е поискал справка за новооткрити банкови сметки на 3 длъжника и опис на движими вещи, какъвто е бил насрочен от ЧСИ с постановление от 02.09.2019 г. за 17.09.2019 г.. На 30.09.2019 г. длъжникът е депозирал молба за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, която е била оставена без уважение от ЧСИ с постановление изх. № 6812 от 11.10.2019 г.. Длъжникът е обжалвал отказа за прекратяване на изпълнителното производство, като с решение № 277/10.12.2019 г. по в.гр.д. № 447/2019 г. по описа на ШОС жалбата му е била оставена без уважение като неоснователна. На 04.02.2020 г. длъжникът е депозирал молба за преизчисляване размера на дълга му, поради погасяване на част от задълженията му към ТД на НАП – Варна, офис Шумен, въз основа на която ЧСИ е извършил преизчисление на задълженията му. На 07.02.2020 г. на длъжника е било изпратено съобщение за насрочено за 12.02.2020 г. изземване на движими вещи и смяна на пазач. На 10.02.2020 г. длъжникът е депозирал пред ШРС искова молба, с предмет отрицателен установителен иск за признаване за установено несъществуване вземанията на взискателя по заповед за изпълнение от 27.03.2012 г. по ч.гр.д. № 1057/2012 г. на ШРС, относно която липсват данни да е била разгледана. На 12.02.2020 г. ЧСИ е извършил опис на движимо имущество на длъжника, находящо се на адрес с. И...., а на 19.02.2020 г. - опис на имущество на същия адрес и смяна на пазача. На 24.02.2020 г. ищецът е депозирал пред ШРС разглежданата искова молба, имаща за предмет иск по чл.439 от ГПК. С обявление от 01.09.2020 г., ЧСИ е насрочил публична продажба на движими вещи на длъжника, находящи се на адрес гр. Шумен, ул. Софийско шосе, за времето от 04.09. до 04.12.2020 г., за която длъжникът е бил уведомен по телефон на 02.09.2020 г.. На 08.09.2020 г. синът и дъщерята на длъжника С.. Г.ов С. и С.. Г.ова С.а са депозирали пред ШРС искови молби с правно основание чл.440, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че част от движимите вещи срещу които е насочено принудителното изпълнение не са собственост на длъжника Г. С. К., по повод на което са били образувани гр.д. № 1929/2020 г. и 1928/2020 г. по описа на ШРС. С обезпечителни заповеди от 11.09.2020 г. по тези дела е било постановено спиране на изпълнението по изп.д. № 667/2017 г. по отношение на спорните движими вещи. Предявените от третите лица отрицателни установителни искове са били уважени със съдебни решения, постановени по посочените две граждански дела, които са влезли в сила на 30.06.2021 г..

Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:

Искът по чл.439 от ГПК има за предмет установяване недължимост на подлежащи на принудително изпълнение вземания, произтичаща от факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и стоящи извън него, като ищецът дължи да установи, при условията на пълно и главно доказване, отпадането на основанията за упражняване правото на кредитора на принудително изпълнение за вземанията си, респ. възникването на нови основания, който го преклудират. Според трайната съдебна практика, претенцията по чл.439 от ГПК е допустимо да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване 4 на кредитора. По отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание е допустим иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Преклудиращият ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение като изпълнително основание настъпва с изтичане на срока за подаване на възражение срещу нея.

Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца и, които той е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал.2 ГПК, се преклудира с изтичането му. Неподаването на възражение или оттеглянето му имат за последица създаване стабилитет на заповедта за изпълнение, с настъпването на който възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането отпада, освен ако не са налице специалните хипотези на чл.424 от ГПК.

Съгласно трайно установената съдебна практика, заявлението за издаване на заповед за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се постига едва с евентуалното завеждане на иск за съществуване на вземането, който, ако е спазен срока по чл.415, ал.4 от ГПК, се счита предявен от датата на подаване на заявлението. Според нормата на чл.416 от ГПК, когато в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, същата влиза в сила, като установява с обвързваща страните сила, че отразеното в нея вземане е съществуващо към момента на стабилизирането й. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че, ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по чл.