Решение № 738 от 02.02.2018, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 02.02.2018г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

БИЛЯНА

КОЕВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9871 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Т.М.“ ЕООД против решението от 29.03.2017г. по гр. дело № 14867/2016г. на Софийския районен съд, ГО, 125 състав, с което съдът е уважил предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изрази в публикувана статия от 16.01.2016г. във вестник „Труд“ /като изразите са конкретно посочени в диспозитива на съдебното решение/, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.01.2016г. до окончателното изплащане.

В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на обжалвания съдебен акт. Конкретно се сочи, че районният съд е установил неправилно фактите, относими към фактическия състав на деликта, като неправилно е приел, че авторът на статията не е извършил добросъвестна проверка преди публикуването на процесната статия. Поддържа, че посочените в същата обстоятелства са резултат на надлежно направени справки в общодостъпни публични регистри – в Търговия регистър и в Агенцията за обществени поръчки.

Жалбоподателят излага, че авторът на статията не е извършил противоправно поведение, тъй като в същата не са употребени изрази, които осъществяват признаците на обида или клевета. Отделно от това счита, че статията отразява коментар-анализ и мнение на нейния автор, вследствие упражненото конституционно право на свобода на изразяване, а за изразеното субективно мнение и оценка не може да бъде носена отговорност. Поддържа се още, че ищецът като публична личност и държавен служител, чиято дейност е обект на обществен интерес, следва да търпи по-голяма степен на критика. Навежда се оплакване за необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. Счита, че съдът неправилно е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, както и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, тъй като последната била необоснована. В условията на евентуалност поддържа доводи за завишен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Въззиваемата страна – Д.П.Д. оспорва жалбата като неоснователна по подробно изложени съображения. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено с оглед събраните по делото доказателства и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Предявен e иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от разпространяването на неверни и позорящи личността факти, съдържащи се в процесната статия.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят относно съществуването на процесната статия с посоченото от ищеца съдържание, както и че ответникът е издател на вестник „Труд“. Счел е, че изложените в статията твърдения са неверни и позорящи личността на ищеца и обективно са в състояние да уронят престижа му в обществото и сред колегите му.

Налице било публично разпространение на клеветническо изявление, с което на ищеца се приписва извършване на престъпление. По възражението на ответника, че в случая била извършена добросъвестна журналистическа проверка в публични регистри, е приел, че същото е неоснователно, тъй като проверката е касаела факти, осъществени през 2012г., а същевременно изнесените в статията данни касаят дейността на ищеца през 2014-2015г. Отделно от това е посочено, че не са ангажирани доказателства, че е извършвана проверка поне от два независими един от друг източника. СРС е кредитирал събраните по делото гласни доказателствени средства и заключението на психиатричната експертиза, като при съвкупната им преценка е направил извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 6 000 лева.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира следното:

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявените искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД по делото следва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника: виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което от ответника е възложено извършване на някаква работа, като вината се презюмира /чл. 45, ал.

2 от ЗЗД/, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат, съответно - твърденият размер на вредите.

Настоящият съдебен състав намира за правилен и обоснован извода на СРС за липса на спор между страните по делото по част от релевантните обстоятелства, а именно: за факта, че процесната статия е публикувана във вестник "Труд" от 18.01.2016г., чийто издател е ответното дружество, поради което е доказано възлагането на работата /изготвянето и публикуването на статиите/ от страна на ответника на неговите служители-автори на статиите. Правилен и законосъобразен е изводът на СРС, с който е прието, че в доказателствена тежест на ответника е установяване верността на публикуваната информация, като в допълнение на това следва да се посочи, че ответникът носи отговорност само за верността на информацията, но не и за негативни субективни оценки и мнения на авторите, освен ако последните сами по себе не засягат достойнството на лицето, /т.е. самите те осъществяват престъпния състав на обидата/. Нормата на чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България прокламира основния принцип на свободата на печата и другите средства за масова информация, която свобода, обаче, не е неограничена, тъй като тя опира до границата, установена от нормата на чл. 41, ал. 1 от, а именно - правата и доброто име на другите граждани. В конкретният случай ищецът поддържа, че с процесните статии е нарушена именно посочената рамка, установена от нормата на чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България, тъй като с клеветнически твърдения, изнесени в процесните статии е засегнато доброто му име в обществото и човешкото му достойнство.

Едно изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не е вярно. Това е така, тъй като съгласно чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това основно право на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно

- това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на абсолютните права

/арг. и от чл.32, ал.1 от Конституцията/.

Разгласяването на неистински позорни обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние

– клевета /чл.147, ал.1 от НК/, с което се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му.

Законосъобразен и обоснован е извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че в процесната статия е изнесена информация, която свързва ищеца с твърдения за извършени от него престъпления, а именно: измама – чл. 212 от НК; злоупотреба на доверие – чл. 217 от НК, престъпления по служба – чл. 282 от НК /“с фалшиво ЕГН болничен шеф точел държавни пари“, “управлявал с подменени лични данни“; „във фалшифициране на лични данни, злоупотреба с власт и конфликт на интереси е забъркан бившият изпълнителен директор на столичната болница „Св. Иван Рилски доктор Д.Д.“, уточнено е, че „закононарушенията, за които Наказателният кодекс предвижда затвор, медикът е извършвал в месеците преди да оглави лечебното заведение и впоследствие докато заемал шефският пост“; „докторът управлява фирма скрит зад различно ЕГН“; „тоест Д. посочва себе си за победител и прибира 14 024 лева без ДДС“; „първо е организирал документна измама, като е използвал неверно ЕГН“; „и накрая – злоупотребил е с дадената му държавна власт, като си е възложил обществени поръчки“/, както и съдържа конкретни позорящи личността факти /“докато заемал поста изпълнителен директор на УМБАЛ „Свети Иван Рилски“, д-р Д.Д. възложил обществени поръчки на своя фирма“;

„докато е ръководел болницата „Св. Иван Рилски“, д-р Д.Д. е извършил поне три силно съмнителни от законова гледна точка деяния“; „после, когато става началник на лечебното заведение, управлява частни фирми в здравния сектор, което е тежък конфликт на интереси“/. В случая са изнесени данни, засягащи пряко личността на ищеца, които представляват набеждаване в престъпление /клевета/ и разгласяване на неверни позорни обстоятелства, които са свързани с твърдяно участие на ищеца в качеството му на изпълнителен директор на УМБАЛ „Свети Иван Рилски“ в „точене на държавни пари“. Другите процесни изрази имат пояснителен характер към разпространените твърдения, поради което следва да се разглеждат в тяхната взаимна връзка. Използваните в статията изрази осъществяват признаците на клеветнически твърдения, тъй като представляват разгласяване за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т. е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. В случая употребените изрази в процесната статия, въведени като предмет на спора, се отнасят до факти за ищеца, което могат да бъдат преценени като неморални, недостойни и са от естество да предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото.

По делото не се установи изнесените факти да са верни. Напротив, от приложените писмени доказателствени средства – справки от Търговския регистър по партидата на „Р.“ ЕООД и учредителен акт-устав на еднолично дружество с ограничена отговорност „Р.“ ЕООД, е видно, че едноличният собственик на капитала на дружеството и негов управител е различно от ищеца лице. Налице е съвпадение на трите имена на физическото лице, но ЕГН е различен.

Противно на твърденията на жалбоподателя, в процесната статия не става въпрос за оценъчни съждения с негативен характер, а за фактически твърдения, които не са доказани и са с клеветнически характер. Тези твърдения не представляват негативно становище за личността и поведението на ищеца, а касаят неосъществени позорящи факти във връзка с професионалната му дейност, които са неверни и позорящи. Изнесената информация е създала невярна представа у читателите на вестника относно изложените обстоятелства, а именно – че ищецът чрез описаните способи „точи държавни пари“.