Решение № 211 от 25.05.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 211 гр. Плевен, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВАСТОЯНОВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря ЕВГЕНИЯ М. РУСЕВА като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20224400500760 по описа за 2022 година Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение на Н.ски районен съд от 19.05.2022 г., постановено по гр.д.

№ 66/2021 г., е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД А. М. А. да заплати на М. А. М. сумата от 5703 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 29.11.2018 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над тази сума до 15 500 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. С решението е отхвърлен като неоснователен предявения иск по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 3600 лв.

Постъпила е въззивна жалба срещу така постановеното решение в осъдителната му част, подадена от А. М. А., чрез пълномощника й адв. С. М..

С жалбата се поддържа довод, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон.

Изложени са оплаквания, че правната квалификация на исковата претенция, дадена от районния съд е неправилна, тъй като изложените в исковата молба на ищеца и поддържани от него в цялото производство фактически обстоятелства сочат на договор за паричен заем, а не за отговорност за 1 неоснователно обогатяване. Претендира се отмяната на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Постъпила е също така въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, подадена от М. А. М. – ищец в производството пред районния съд. С тази жалба се поддържа довод, че същият е отпуснал посочената в решението сума и много повече от нея на ответницата А. А. на заем за периода от една година – да върне заема до края на 2018 г. С жалбата се претендира отмяната на решението в отхвърлителната му част и уважаване на иска.

Постъпила е и частна жалба от М. А. М. срещу определение № 281/1.09.2022 г. по гр.д. № 66/2021 г. на Н.ски районен съд, с което същият е осъден да заплати на А. М. А. сумата от 500 лв., представляваща направените от нея деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.

По допустимостта на подадените жалби настоящият съдебен състав се е произнесъл с постановеното по делото определение по чл. 267 от ГПК от 14.11.2022 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

С оглед предвидените в цитираната разпоредба правомощия на въззивната инстанция, настоящият съдебен състав счита, че в случая са налице основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт на районния съд.

Първоинстанционното решение е постановено по непредявен иск, квалифициран от решаващия съд като иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Прието е в решението, че установеното по делото разместване на имуществени блага е довело до обогатяване на ответницата и обедняване на ищеца на неосъществено основание за това. Прието е още, че основанието за получаване на престираните на ответницата суми е отпаднало, тъй като помещението, което е следвало да се ремонтира и обзаведе като дискотека, не е взето под наем и не е било отворено.

2

От данните по делото е видно, че в исковата молба на М. А. М.

/озаглавена жалба/ и в депозираните от него по указание на районния съд уточняващи молби са изложени фактически твърдения за сключен през 2017 г. с ответницата неформален договор за заем, по силата на който в периода м.ноември 2017 г., м.декември 2017 г. и м.янурари 2018 г. на отделни траншове /суми преведени по банков път и суми, предоставени в брой/ й предоставил сума в общ размер 18 000 лв. Посочено е изрично, че тези средства са предоставени в заем на А., за да ремонтира, обзаведе и започне работа като отговорник на кафене-дискотека в гр.Г., както и за изплащане на отпуснатия й кредит. Наведени са също така твърдения, че А. се задължила да върне предоставените й в заем средства до м.декември 2018 г., но е възстановила на ищеца само 2500 лв., от които 1500 лв. предадена сума в брой и 1000 лв. от продажба на движими вещи /мебели/. По указания на районния съд ищецът е направил уточнение, че исковата му претенция е за сумата от 15 500 лв., като претендира и лихва в размер на 10 % по БНБ от м.ноември 2017 г.

Изложените от ищеца факти са относими към основанието по чл. 240 от ЗЗД – предадени от ищеца и получени от ответницата в заем парични суми, която тя не е върнала в уговорения срок. Претенцията му да бъде осъдена ответницата да му заплати невъзстановената част от общо предоставената й в заем сума кореспондира на фактическите му твърдения.

В хода на процеса ищецът не е променил фактите и искането си пред съда.

Следователно първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 от ЗЗД, като е заявена и акцесорна претенция по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на мораторни лихви.

Предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения, като съдът не е обвързан от посочената в исковата молба правна квалификация.

В мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в 3 гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението му.

Настоящият съдебен състав на въззивната инстанция приема, че в случая първоинстанционният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита.

Първоначално, с разпореждане № 219/22.04.2022 г. районният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 45 от ЗЗД – за присъждане на обезщетение за нанесени вреди. С оглед на така определената правна квалификация на исковата претенция, съдът е указал на ищеца да докаже твърденията си в исковата молба, че е дал на ответницата сума пари за извършване на определени действия и да докаже каква точно вреда е причинена и нейния паричен размер.

В тази връзка следва да бъде посочено, че посочването в доклада на правно релевантните факти /чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК/ и разпределянето на доказателствената тежест /чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК/ са задължения на първоинстанционния съд, които той трябва да изпълни служебно, без да има искане от страните в тази насока, като при изпълнението съдът не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на исканията им. Така дадената квалификация определя и рамката на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и се определя с какви доказателства могат да бъдат установени.

В настоящия случай дадената от районния съд правна квалификация на исковата претенция с доклада по делото е погрешна, а оттам погрешно е определена рамката на самия процес и доказателствената тежест на страните.

Независимо че с доклада по делото първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 45 от ЗЗД, с обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществото на друг иск - за връщане на парична сума, която се дължи от ответницата с оглед неосъществено основание - чл.

55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, какъвто иск също не е предявен. Ищецът не се е позовал на уговорки между него и ответницата да действат като съдружници 4 при наемането, ремонтирането и отварянето на заведение в гр. Г., нито че е изпращал пари на ответницата като съдружник, каквито фактически изводи се съдържат в мотивите на обжалваното решение. Напротив, ищецът последователно е твърдял, че е предоставил парични средства на ответницата в заем, за да наеме, ремонтира и отвори самата тя заведение, както и че същата е следвало да му върне тези средства до края на 2018 г., но тя е възстановила само част от тях в размер на 2500 лв.

Това налага обезсилване на обжалваното решение, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск.

При това положение на обезсилване подлежи и постановеното от районния съд определение по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК от 01.09.2022 г., срещу което е депозирана частна жалба от М. А. М..

При този изход на спора разноски в настоящото въззивно производство не се дължат и не следва да бъдат присъждани. Това е така, тъй като разноски за съответната инстанция се дължат при решаването на делото по същество или при прекратяването на производството по предявения иск, при което дължимостта на разноските зависи от уважаването или отхвърлянето на иска, съответно при прекратяването на производството по делото. Когато делото се връща за ново разглеждане, разноски не се присъждат, тъй като всички сторени разноски ще бъдат съобразени в съответствие със съдържанието на решението по същество или при прекратяване на производството по предявения иск.

Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, Плевенският окръжен съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 49 от 19.05.2022 г. . на Районен съд - Н. по гр.д. № 66/2021 г. като постановено по непредявен иск.

ОБЕЗСИЛВА определение № 281 от 01.09.2022 г. на Районен съд – Н., постановено по гр.д. № 66/2021 г.

ВРЪЩА делото на Н.ски районен съд за ново разглеждане на предявения иск от друг състав.

5

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6