Определение № 141 от 24.02.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 141 гр. Кюстендил, 24.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно частно гражданско дело № 20251500500057 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Образувано е по въззивна частна жалба с вх. № 909/22.01.2025 г., подадена от „Кредито“ ООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: *****, чрез пълномощника му адв. Т.К., срещу определение № 1483/01.11.2024 г., постановено по гр. д.

№ 91/2024 г., по описа на РС - Кюстендил, в частта му, с която първоинстанционният съд е изменил постановеното по същото дело решение № 777/13.07.2024 г. в частта за разноските, като е осъдил ответника да заплати на адв. Д. М., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от 680 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца адвокатска помощ, с включен ДДС.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че не са били налице материалните предпоставки за получаване на безплатна правна помощ от страна на ищеца. Отсъствал валиден договор за уговорена такава, доколкото в представения по делото не била посочена датата на сключването му, предметът му бил неопределен и не била ясна връзката на договора с първоинстанционното дело. Алтернативно се застъпва, че доколкото по делото се защитава един материален интерес, се дължи и едно възнаграждение, а не отделно такова за всеки от предявените искове. Твърди се, че районният съд не е съобразил и своевременно релевираното от ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение като се изтъква съотношението между последното и защитавания материален интерес, който е в пъти по-малък. Допълнително се поддържа, че доколкото в случая правната помощ е уговорена като безплатна, от гледна точка на данъчното законодателство е налице безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената стойност, поради което при определянето на адвокатското 1 възнаграждение към него не трябва да се прибавя ДДС. Застъпва се и, че съдът не е следвало да възлага в тежест на ответника разноските по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като ответникът е възстановил претендираната сума на ищеца на 21.02.2024 г., както и че разноски евентуално са дължими съобразно първоначално предявения размер на иска, не и съобразно увеличението, в която част производството е прекратено. По изложените съображения се отправя искане съдът да отмени обжалваното определение и да остави без уважение претенцията на ищеца за присъждане на разноски за предоставена безплатна правна помощ.

Ответникът по частната жалба К. М., чрез пълномощника си адв. Д. М., оспорва същата като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. По същество изразява становище, че с оглед предвиденото в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и доколкото първоинстанционният съд е разгледал два обективно кумулативно съединени иска, съдът правилно е присъдил възнаграждение за всеки от тях. Поддържа също, че дори в хипотезата на предоставена безплатна правна помощ е налице услуга, обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 вр. чл. 8 ЗДДС, поради което правилно дължимото възнаграждение е определено като към него е прибавено ДДС.

По изложените съображения се отправя искане съдът да потвърди обжалваното определение.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в указания от съда срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване. Разгледана по същество същата е частично основателна.

Производството по гр. д. № 91/2024 г., по описа на РС – Кюстендил е образувано по подадена от К. И. М. срещу „Кредито“ ЕООД искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - за прогласяване нищожността на клауза от договор за потребителски кредит от разстояние № OL00072286, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 лв., представляваща частична претенция от сума в общ размер от 110 лв. - платена без основание такса за експресно разглеждане по процесния договор, ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на исковата молба да окончателното изплащане.

С решение № 777/23.07.2024 г., постановено по горепосоченото дело, РС – Кюстендил е уважил предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД като е прогласил нищожността на клаузата от Договор за потребителски кредит от разстояние № OL00072286, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, отхвърлил е предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради извършено в хода на процеса плащане (връщане на процесната получена без основание сума) и е прекратил производството по делото по отношение на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в частта, в която се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер над 110 лева до пълния претендиран размер от 125 лева. С решението си съдът, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 2

200 лв. – разноски за внесена държавна такса и депозит за вещо лице съобразно уважената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е осъдил ответното дружество да заплати на адв. Д. М. сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство и защита по уважения иск.

С обжалваното в настоящото производство определение № 1483/01.11.2024 г. съдът е изменил решение № 777/13.07.2024 г. в частта за разноските като е: осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 400 лв., представляваща пълният размер на заплатените държавна такса и депозит за вещо лице; осъдил е ответника да заплати на адв.

Д. М. сумата от 680 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана и по двата иска адвокатска помощ, с включен ДДС и е отменил диспозитива за осъждане на ищеца да заплати на ответното дружество сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение.

Претенцията за присъждане на сторените по делото разноски е своевременно заявена от ищцата - с подаването на молба с вх. № 7269/17.06.2024 г. Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК определя, че при уважаване на иска, заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждение за един адвокат, се заплащат от ответника, ако това е поискано.

Същевременно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда, че ответникът не следва да поема отговорността за сторените от ищеца разноски, ако признае иска и с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Като е приел, че по отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК, а по отношение на този с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД не може да се приложи чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на делото, първоинстанционният съд е възложил всички разноски в тежест на ответното дружество. Настоящият състав споделя посочените изводи на районния съд, като приема за ирелевантно дали ответникът е върнал получената без основание сума преди или след получаването на исковата молба. Факт е, че плащането е извършено в хода на процеса, поради което не може да се приеме, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Въззивният съд приема също така, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение е определен съобразно първоначалния размер на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а не както се твърди в частната жалба – спрямо увеличения такъв. Районният съд ясно е изложил, че по същество претенцията за увеличение размера на предявения като частичен иск, представлява заявяване на напълно нова, различна претенция, поради което не е следвало да бъде допускано увеличение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Претенция за присъждане на разноски представляващи адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ е претендирана във връзка с иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но не и във връзка с допълнително заявената претенция, поради което не може да се приеме че размерът на адвокатското възнаграждение е следвало да бъде намален пропорционално на сумата, по отношение на която производството по делото е прекратено.

Изложените в частната жалба твърдения, че не са били налице материалните предпоставки за получаване на безплатна правна помощ от страна на ищеца, както и че 3 представеният по първоинстанционното дело договор за оказване на такава не е валиден, настоящият състав намира за необосновани. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., без да е необходимо страната да доказва съответното основание за предоставянето на безплатна правна помощ. В случая, в първоинстанционното производство е представен такъв договор с отразено в него основание за оказване на безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.“. До приключване на производството по делото насрещната страна не е представила доказателства, опровергаващи основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Платежното нареждане, доказващо връщането на недължимо платената сума в размер на 125 лв. не обосновава извод в обратна посока, предвид че общо претендираният размер на адвокатското възнаграждение по двата предявени иска е в размер на 960 лв. с ДДС. На следващо място следва да се изтъкне, че посочването в договора за предоставяне на безплатна правна помощ на датата, на която същият е сключен, както и на номера на делото, по което ще се оказва помощта, не представляват задължителни негови реквизити, съответно отсъствието им не води до нищожност на договора. Достатъчно е, че договорът е сключен докато делото е било висящо пред първоинстанционния съд и е представен по същото, извод който следва от представянето на договора с молбата с вх. № 6188/22.05.2024 г.

Въззивният състав не споделя и тезата на частния жалбоподател, че доколкото по делото се защитава един материален интерес, се дължи и едно възнаграждение, а не отделно такова за всеки от предявените искове. Принципът залегнал в чл. 36, ал. 1 ЗАдв. е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. При благоприятен изход на делото за страната, на която е оказана безплатна правна помощ, дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда съобразно предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (НВАР) - чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В чл. 2, ал. 5 от Наредбата е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване. Не е налице предвиждане да се дължи едно възнаграждение когато с предявените искове се защитава един материален интерес, поради което правилно първоинстанционният съд е определил възнаграждение в полза на адв. М. за всеки от исковете, по които е оказал правна помощ под формата на процесуално представителство.

Във връзка с направеното пред първоинстанционния съд възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, настоящият състав намира, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Въпреки че чл. 36, ал. 2, изр.

2 ЗАдв. препраща към размерите посочени в НВАР, настоящият съдебен състав приема, че определените по правилата на Наредбата възнаграждения - само в зависимост от 4 защитавания интерес, невинаги са справедливи и обосновани, ако не се отчита фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. По въпроса обвързан ли е съдът от предвидените в НВАР минимални размери на адвокатските възнаграждения е постановено решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което на основание чл. 633 ГПК е задължително за настоящия съд. При съобразяване на дадения с решението отговор на въпроса се достига до извод, че предвидените в НВАР минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда, а могат да служат единствено като ориентир при определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Водещ при преценката налице ли е прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, при отправено от насрещната страна искане за присъждане на такова на по-ниска стойност, е действителната правна и фактическа сложност на делото (чл. 78, ал. 5 ГПК). В съответствие със задължителните указания, съдържащи се в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, за да прецени основателността на искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, настоящият съд следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси.