Решение № 185 от 05.04.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 185 гр. Разлог, 05.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІІ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антонина Д. Якимова при участието на секретаря А. Р. Т., разгледа докладваното от Антонина Якимова, Гр. дело № 20211240100879 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.422 ГПК. Образувано е по ИМ, подадена от „Е.М.“ЕООД, ЕИК*, с адрес *, ч/з пълномощника си адв. П.В. от САК, съд. адрес *, с/у Ж.А.А., ЕГН*, с адрес посочен в ИМ - *.

Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че м/у „Ю.И.Е.Д.Б.“АД /с настоящо наименование „Ю.б.Б.“АД/, ЕИК* и Б.А.А., като кредитополучател и ответника в настоящото производство като съкредитоискател, бил сключен Договор за потреб. кредит №* от 02.06.2009 г. от 14`590,00 лева.

Усвояването на сумата според ищеца се установява от приложено към ИМ банково бордеро №*/02.06.2009 г. Предоставената в заем сума се олихвява с лихвен процент, подробно определен в чл.3 от договора. С подписването на договора кредитополучателите се задължили да погасяват задължението си по кредита на 144 месечни вноски, с краен падеж 02.06.2021 г. През първите 12 месеца от договорения период кредитополучателят дължал месечни вноски от 191,63 лева, а останалите вноски били от 235,20 лева, както и последна изравнителна вноска от 237,06 лева, съгласно чл.4, чл.6 и чл.7 от договора и приложения към ИМ погасителен план. Кредитополучателите не изпълнили договорните си задължения, поради което непогасеното задължение възлизало на 15`622,82 лева, от които: 13`346,72 лева - главница и 2`276,10 лева - договорна лихва. Съобщението за предсрочна изискуемост с изх.

№327 от 27.04.2020 г. се върнало обратно със статут „отсъстващ“.

Ha основание сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г. м/у „Ю.б.Б.“АД с ЕИК* /с предишно наименование „Ю.И.Е.Д.Б.“АД/ и ищеца „Е.М.”ЕООД, с ЕИК*, задължението на Б.А.А., ЕГН*, и Ж.А.А., ЕГН*, произтичащо от сключен договор за потреб. кредит №* от 02.06.2009 г., било придобито от „Е.М.”ЕООД. До длъжника Б.А. било изпратено уведомление по чл.99 от ЗЗД, за извършената цесия, ч/з надлежно упълномощения за това цесионер, а съобщението до ответника Ж.А. било приложено и към ИМ с оглед установяване редовност на връчването.

Сочи се, че във вр. с процесните вземания е подадено заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, което било уважено в образувано ч. гр. д. №857/2020 г., като ответницата подала възражение с/у издадената Заповед, поради което е налице правен интерес от настоящия установителен иск. Предвид изложеното се моли исковете да бъдат уважени.

В посочения от съда срок е депозиран писмен отговор на ИМ. Ответницата оспорва 1 наведените в ИМ твърдения, че договорът за продажба на процесното вземане е породил прехвърлителния си ефект, поради което и ищецът не може да се легитимира като титуляр на вземането. На ответницата не било връчвано уведомление за предсрочна изискуемост на кредита. Оспорва се, че въобще е изпращано уведомление за извършена цесия и предсрочна изискуемост. Изразява становище, че ответницата имала качеството на поръчител по договора, като фигурата на съдлъжник покривала обезпечаването на договора и така посоченият договор противоречал на чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, и се явявал нищожен. На следващо място прави възражение за изтекла погасителна давност на главница и договорна лихва.

Съдът след като прецени събраните по делото док-ства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №90/14.09.2020 г. по ч. гр. д. №857/2020 г., с която е разпоредено длъжникът Б.А.А., ЕГН*, с адрес *, и длъжникът Ж.А.А., ЕГН*, с адрес *, да заплатят солидарно на молителя „Е.М.”ЕООД, ЕИК*, с адрес *, управител Р.И.М.-Т., ЕГН*, сумата от 5`000.00 лева, от която 4`500.00 лв. – главница /частично от 13`346.72 лв./, ведно със законната лихва в/у нея от датата на подаване на заявлението – 11.09.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата от 500.00 лв. /частично от 2`276.10 лв./ – договорна лихва за периода от 15.06.2017 г. до 18.05.2020 г., както и за направените от заявителя разноски за заплащане на държ. такса и юрк. възнаграждение от 150,00 лв. В регламентирания в чл.414, ал.2 от ГПК, едномесечен срок длъжникът Ж.А.А. е подала възражение с/у издадената заповед за изпълнение.

Възражението е депозирано в съда на 15.01.2021 г., като съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск за вземанията си. В изпълнение на това ищецът е депозирал ИМ, предмет на настоящото производство.

На 02.06.2009 г. е сключен договор за потреб. кредит №* от 02.06.2009 г. м/у „Ю.И.Е.Д.Б.“АД /с настоящо наименование „Ю.б.Б.“АД/, от една страна, и Б.А.А., ЕГН*, като кредитополучател и Ж.А.А., ЕГН*, като съкредитоискател, двамата от друга страна, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателите паричен кредит от 14`590,00 лева. Кредитополучателите са се задължили да погасят задължението си на 144 месечни вноски, с краен срок за погасяване - 02.06.2021 г. След усвояване на кредита, кредитополучателите не плащали редовно месечните си вноски, като останало непогасено задължение по кредита от 13`346.72 лева главница и 2`276.10 лева - договорна лихва.

Кредитът е станал изцяло изискуем поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя да внася редовно погасителните си вноски. При наличие на клауза в договора за кредит, че вземането може да бъде прехвърлено в случай на просрочие по погасяването му, на 18.01.2016 г. е бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ м/у „Ю.б.Б.“АД, ЕИК* и „Е.М.”ЕООД, ЕИК*, по силата на който задължението на Б.А.А., ЕГН*, и Ж.А.А., ЕГН*, произтичащо от договор за потреб. кредит №* от 02.06.2009 г., било изкупено от „Е.М.”ЕООД. От заключението на назначената по делото ССчЕ се установи, че размерът на отпуснатия кредит е 14`590.00 лв., който е усвоен изцяло на 02.06.2009 г., ч/з превод от банката по разплащателната сметка на Б.А.А..

Ответникът изплатил главница от 1`193,28 лв., последно плащане на 11.09.2012 г. и лихва от 778,93 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

1. Относно допустимостта на предявените установителни искове:

Предявеният установителен иск е процесуално допустим, доколкото е депозиран в законоустановения едномесечен срок. За ищеца е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, ответникътдлъжник е възразил с/у издадената заповед за изпълнение на парично задължение.

2

2. Относно основателността на предявените установителни искове:

За основателността на претенцията в тежест на ищцовото дружество е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно цесионно правоотношение, по силата на чиито правни последици обосновава активната си легитимация по иска, надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия, изправността на цедента - наличието на валидно сключен договор за паричен заем, по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума, като установи, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземането или е настъпил падежът за връщане на заемната сума.

В тежест на ответницата е да докаже положителния факт на погасяване на заема, както и всички свои правопогасяващи, правоунищожаващи и правопрекратяващи възражения.

По възражението на ответницата за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост съдът намира следното:

Съгласно трайно установената практика на ВКС, предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит не настъпва автоматично при забава на длъжника, а представлява потестативно право на кредитора, което следва да бъде упражнено ч/з едностранно волеизявление, достигнало до знанието на длъжника. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с Тълк. решение №4/18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение – Решение №114/03.07.2014 г. по т. д. №362/2013 г., ІІ т. о. на ВКС и др.

В цитираната практика последователно се приема, че предсрочната изискуемост поражда действие от момента, в който изявлението на кредитора достигне до длъжника, като доказателствената тежест за това обстоятелство лежи в/у кредитора, респективно в/у цесионера, който черпи права от него.

В настоящия случай ищецът се позовава на изпратено до длъжника уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост с изх. №327/27.04.2020 г., което по делото е установено, че е върнато със статус „отсъстващ“. При така установеното не може да се приеме, че изявлението на кредитора е достигнало до знанието на длъжника, нито че същият е бил надлежно уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост.

Не се установява също така кредиторът или неговият правоприемник да са предприели други действия за връчване на уведомлението по начин, гарантиращ достигането му до адресата. В този смисъл не е изпълнено изискването, въведено в цитираната практика на ВКС, за надлежно упражняване на правото на предсрочна изискуемост.

Приложението на уведомлението към ИМ не може да обоснове настъпване на предсрочна изискуемост към по-ранен момент, тъй като съгласно горепосочената съд. практика, релевантен е моментът на узнаване от длъжника, а не този на съставяне или изпращане на уведомлението.

Ето защо съдът приема, че не е доказано надлежно упражняване на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем спрямо ответницата. При това положение не е настъпила изискуемост на цялото вземане, а само на отделните падежирали погасителни вноски.

По възражението на ответницата за липса на надлежно уведомяване за извършената цесия, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, за да породи действие, цесията трябва да бъде съобщена на длъжника. Според цитираната разпоредба предишният кредитор /цедента/ е задължен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането. Изрично в ал.3 на чл.99 от ЗЗД, е посочено, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато съобщението бъде получено от последния. До този момент титуляр на вземането остава цедентът. Следователно релевантен по съществото на спора по установителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира в самата ИМ и 3 поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска. ИМ е редовно връчена на ответницата, поради което същата се счита за редовно уведомена за извършената цесия. Следва да се има предвид, че съобразно константната практика на ВКС /Решение №78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., II т. о., ТК/, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към ИМ, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към ИМ на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към ИМ на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД /в този смисъл и Решение 123/24.06.2009 на ВКС по т.д 12/2009 ІІ т.о./.

По възражението на ответницата за нищожност на договора на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, съдът намира следното:

Ответницата е страна по договора като съкредитополучател, поради което притежава качеството на солидарен длъжник по смисъла на чл.121 и сл. от ЗЗД. От съдържанието на договора се установява, че същата е поела задължение за връщане на кредита при условията на солидарност, като е изразила валидно съгласие да отговаря за изпълнението на задължението в пълен обем.