Определение № 2368 от 03.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2368 гр. София, 03.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Частно касационно търговско дело № 20238003902015 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. В. против определение №2624/23.10.2023г. по т.д.№2775/2023г. на Софийски апелативен съд, 14 състав. С него е потвърдено определение №3075/19.09.2023г. по т.д.

№2097/2022г. на Софийски градски съд, VІ -10 състав, с което е оставена без уважение молба от 18.08.2023г. на В. Г. В. за изменение на постановеното по делото решение от 08.08.2023г. в частта за разноските.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е очевидно неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изтъква доводи, че направените в първоинстанционното производство от него разноски възлизат на 2440 лева, уваженият размер на иска е 1800 лева при пълен предявен размер от 10 000 лева, като при това положение присъдените му разноски от 439 лева са по – малко дори от внесените от него държавни такси, които се следват ex lege, а адвокатски хонорар той дори не получава. Жалбоподателят изтъква, че същевременно е осъден да заплати на ответната страна адвокатски хонорар от 1574,40 лв., което очевидно се доближава до размера на присъденото по иска обезщетение.

1

Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси:

1/Имплементиран ли е механизмът на чл.13 ал.1 буква „б“ от Директива №2004/48/ЕО, към исковете по чл.95 и чл.95а от ЗАПСП и той част ли е от българското право от 2005г.? Ако да – налице ли е прилагане на обща към специална норма и в този контекст визираната специална норма дерогира ли чл.78 ал.1, ал.3 и ал.5 от ГПК? 2/Следва ли при възражение за прекомерност, адвокатското възнаграждение да се изчислява отделно от таксите и да отговаря на критериите, заложени в чл.36 от Закона за адвокатурата и Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, като в този контекст общо присъдената сума от 430 лв. представлява ли реално незаконно лишаване на ищеца от адвокатско възнаграждение като минимален размер, противоречащо на нормата на чл.78 ал.1 от ГПК? 3/Законно ли е да се присъжда адвокатско възнаграждение на ответника по искове за интелектуална собственост, при факта, че той е загубил делото и те не му се следват, тъй като чл.14 от Директива №2004/48/ЕО е част от българското законодателство като специална правна норма, дерогираща правилото на чл.78 ал.3 от ГПК? Счита, че произнасянето по въпросите ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение поради нарушение на принципа на генерална превенция по отношение на нарушителя. Изтъква подробни съображения, че в хипотезата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО ответникът няма право на разноски по две причини – защото неговото поведение е виновно и защото с деянието си е дал повод за завеждане на иска.

Счита, че нормата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, предвиждаща, че загубилата спора страна няма право на разноски, дерогира процесуалната норма чл.78 ал.3 от ГПК, тъй като е специална и касае точното определяне на разноските в областта на интелектуалната собственост. Изтъква, че в разрез с чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, според която ответникът изобщо не следва да получи разноски, СГС погазвайки принципа на генерална превенция, лишава ищеца от адвокатски разноски, като не само пада под минимума, но изцяло не присъжда такива.

Ответникът „Баумакс България“ ООД изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното 2 определение. Поддържа, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.

Спазен е преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

С решение №1005 от 08.08.2023г. по т.д.№2097/2022г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-10 състав, „Баумакс България“ ООД е осъдено да заплати на В. Г. В., сумата от 1800 лева, обезщетение за имуществени и неимуществени вреди за нарушаване на сродните на авторските права на В. Г.

В. като артист изпълнител във връзка с публичното излъчване на рекламен клип, изработен по силата на договор от 21.01.2019г. между В. В. и „Премиер Студио Плюс“ ООД в периода от 01.02.2022г. – 08.09.2022г. без негово съгласие – нарушение на чл.76 ал.1 т.2 от ЗАПСП, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете – 16.11.2022г. до окончателното й заплащане, и на основание чл.78 от ГПК, разноски по делото в общ размер на 439,20 лева – за държавна такса, възнаграждение за един адвокат и депозит за свидетел, като е отхвърлен като недоказан искът до пълния предявен размер от 10 000 лева / предявен като частичен от иск в размер на 20 000 лева/ и за нарушаване на неимуществените права по чл.75 ал.1 т.1 от ЗАПСП. С решението на основание чл.78 ал.3 от ГПК В. Г. В. е осъден да заплати на „Баумакс България“ ООД разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1574,40 лева.

С молба от 18.09.2023г. ищецът, чрез своя процесуален представител адвокат К., е поискал наред с присъдения общ размер от 439,20 лева разноски за държавна такса и възнаграждение, да му бъде присъдено и адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. С определение №3075/19.09.2023г. по т.д.№2097/2022г. на Софийски градски съд, VІ -10 състав, е оставена без уважение молбата от 18.08.2023г. на В. Г. В. за изменение на постановеното по делото решение от 08.08.2023г. в частта за разноските, като е посочено, че са присъдени 18% от общия размер на всички направени от ищеца разноски / 2440 лева, от които 2000 лева адвокатско възнаграждение, 400 лева държавна такса и 40 лева за депозит за вещо лице/ съответна на уважения размер на иска -1800 лева, при пълен размер от 10000 лева.

За да потвърди определението на СГС, съставът на въззивния съд е 3 изтъкнал, че съгласно разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК е недопустимо при частично уважен иск ищецът да претендира пълния размер на направените разноски. Изтъкнал е, че доводите на жалбоподателя – ищец за присъждане от първоинстанционния съд на обезщетение в пет пъти по – нисък размер от претендирания са неотносими към предмета на спора относно разноските, а самото решение не е обжалвано. Също е посочил, че искането на ищеца по чл.248 от ГПК не се отнася до частта от решението, касаещо разноските на ответника и именно затова то не е предмет на обжалваното определение.

Изразил е и становище, че разпоредбата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО нито дерогира, нито противоречи на процесуалната норма на чл.78 ал.3 от ГПК, доколкото посочената разпоредба от директивата предвижда, че спечелилата страна следва да получи от губещата страна разумни и пропорционални, тоест съразмерни разноски.

Не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд.

Първият поставен от частния касационен жалбоподател въпрос по приложението на чл.13 от Директива №2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, и третият въпрос по приложението на чл.14 от Директива №2004/48/ЕО, имат характеристика на правни, но не се явяват обуславящи за изхода на производството. Разпоредбата на чл.13 от Директива №2004/48/ЕО регламентира задълженията на държавите членки да гарантират, че по заявление на увредената страна компетентните съдебни органи постановяват на нарушителя да заплати на притежателя на правата обезщетение съобразно действителните вреди, понесени от последния.

Определеният размер на обезщетението за претърпените от В. В. вреди от нарушението на правата му на артист изпълнител, обаче, е относим към правилността на постановеното по т.д.№2097/2022г. решение на Софийски градски съд, което не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство. От друга страна този въпрос се свързва с доводи, че ответникът няма право на разноски. Третият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК също е поставен с оглед тезата на частния касационен жалбоподател, че нормата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, предвиждаща, че загубилата спора страна няма право на разноски, дерогира процесуалната норма чл.78 ал.3 от ГПК, тъй като е специална и касае точното определяне на разноските в 4 областта на интелектуалната собственост. В случая обаче в срока по чл.248 от ГПК В. В. не е поискал изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените на ответното дружество разноски, а само изменение на решението в частта за присъдените на него като ищец разноски.

Първоинстанционният съд се е произнесъл в пределите на искането, с което е сезиран, като не е обсъждал дали са налице предпоставки за изменение на присъдените на ответника разноски, а само е обсъдил доводите за неправилно определяне на разноските, дължими на ищеца. Съответно предмет на проверка от въззивния съд по реда на чл.274 ал.2 от ГПК е бил размерът на присъдените на ищеца разноски и съставът на САС не е могъл да проверява правилността на преценката на първоинстанционния съд относно възможността за присъждане на разноски на ответника в хипотеза на констатирано нарушение на сродни на авторските права и частично уважаване на иск за обезщетение по чл.95 ал.1 от ЗАПСП.

Вторият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК също не удовлетворява общия критерий за достъп до касация, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд и на осъществените по делото процесуални действия. Въпросът касае предпоставките за намаляване на адвокатското възнаграждение при направено от насрещната страна възражение за прекомерност. В случая първоинстанционният съд не е намалил дължимото на пълномощника на ищеца възнаграждение по реда на чл.78 ал.5 от ГПК – поради прекомерност, а е определил същото по реда на чл.78 ал.1 от ГПК – по съразмерност, съобразявайки съотношението между уважената част и пълния предявен размер на иска. Възражение за прекомерност е направено от ищеца, като първоинстанционният съд е счел същото за основателно и е намалил уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение от 6000 лева до размер от 1920 лева с ДДС, като е присъдил част от този размер съответно на отхвърлената част от иска. Доводи, че възнаграждение на ответника изобщо не е следвало да се присъжда предвид разпоредбата на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО, не са въведени своевременно в молбата на ищеца по чл.248 от ГПК.

Доколкото по отношение и на трите въпроса не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъждат въведените от касационния жалбоподател допълнителни основания 5 по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Въззивният с ъ д е изразил становище, че процесуалната норма на чл.78 от ГПК, установяваща правилото за присъждане на направените от страните разноски съразмерно с уважената, съответно отхвърлена част на иска, не дава различно разрешение от правилото на чл.14 от Директива 2004/48/ЕО. Въззивният съд не е съобразил разликата между принципа на съразмерност, базиращ се на аритметично съпоставяне на уважената към отхвърлената част на иска и изискването за пропорционалност, установено в член 14 от Директива 2004/48/ЕО, съгласно който държавите членки гарантират, че понесените от печелившата страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на губещата страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.