Определение № 470 от 06.07.2023, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 470 гр. Ямбол, 06.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Яна В. Ангелова като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно частно гражданско дело № 20232300500291 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 и от ГПК.

Образувано е по частта жалба на адв. Б. З. от АК- София в качеството му на пълномощник на М. Д. Д. от гр. София, против Определение № 144 от 25.05.2023 г., постановено по гр.д. № 226/2022 г. по описа на Районен съд- Тополовград, с което е допълнено постановеното по делото Решение №28 от 04.04.2023 г. в частта за разноските, като М. Д. Д. е осъдена да заплати на ответника „Креди Йес“ ООД- гр. Хасково разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 23.75 лева на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Оплакванията на частния жалбоподател са за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като се настоява за неговата отмяна и постановяване на ново определение от въззивния съд, с което молбата на ответника за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските да бъде оставена без уважение.

Навеждат се доводи, че в процесния случай ищцата е била потребител на услуга по договор за паричен заем и в случай, че бъде допуснато възлагане в нейна тежест на разноски по делото, което е имало за предмет връщане на даденото по обявена за неравноправна клауза в договора, се създават неоснователно пречки пред упражняване на правата на потребителите, а това от своя страна стимулира кредитните институции да включват в договорите неравноправни клаузи. Жалбоподателката се позовава на Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С- 224/19 и С- 259/19г. на Съда на ЕС, с което е изяснено, че чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93/13г., както и принципът на ефективност следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо плетените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна 1 клауза поради неравноправия й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Жалбоподателката се позовава и на постановеното по реда на чл.290 от ГПК в този смисъл Определение №366 от 16.08.2022г. по ч.т.д. №1085/2022г. на ВКС, ТК, I т.о.

С частната жалба се претендират разноски пред въззивната инстанция.

В срока по чл. 276 от ГПК от „Креди Йес“ ООД, чрез пълномощник адв. Ш., е постъпил отговор, в който се излагат доводи за неоснователност на частната жалба и по подробно изложени съображения се настоява същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Счита се, че посочената във частната жалба съдебна практика е неприложима в конкретния случай, тъй като съдът не е бил сезиран с иск за прогласяване на нищожна клауза по договор за потребителски кредит, поради неравноправния й характер и за връщане на сума, която е недължимо платена въз основа на такава клауза, а с иск за връщане на сума, която е недължимо платена, поради недействителност на целия договор. Оспорена е претенцията на въззивницата за заплащане на разноски във въззивното производство с твърдение за прекомерност на претендираните такива. Претендира се присъждане на разноски във въззивното поизводство на въззиваемата страна в размер на 200.00 лева. С отговора на частната жалба е направено искане за изменение на обжалваното определение на ТРС , като ищцата бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 400.00 лева.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

Съдът след като се запозна със становищата на страните, както и материалите по гр.д. № 226/2022 г. по описа на ТРС, приема за установено следното:

С Решение № 28 от 04.04.2023 г., постановено по гр.д. № 226/2022г. ТРС е осъдил ответника „Креди Йес“ ООД да заплати на ищцата М. Д. Д. сумата от 794.60 лева- получена без основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № 791532 от 24.04.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска- 02.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 460.90 лева- направени по делото разноски.

Искът за разликата над 794.60 лева до предявения размер от 844.76 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

За да уважи частично предявения иск по чл.51, ал.1 от ЗЗД, видно от мотивите на решението, първоинстанционния съд е приел, че уговорената в чл.8 във вр. чл.6 от процесния договор клауза за заплащане на неустойка е изцяло нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД.

2

Решението не е обжалвано от страните и към момента е влязло в законна сила.

Решението е връчено на ответника по делото на 18.04.2023г., видно от разписката към приложеното по делото съобщение.

На 10.05.2023 г. по делото е постъпила молба от процесуален представителпълномощник на ответника, с искане за изменение и допълване на постановеното по делото Решение № 28 от 04.04.2023 г. по гр.д. № 226/2022 г. по описа на ТРС в частта за разноските, като ищцата М. Д. Д. бъде осъдена да заплати на ответника разноски съобразно отхвърлената част от иска. Молбата е изпратена в ТРС чрез куриер с дата на изпращане 02.02.2023г., видно от приложената по делото разписка.

В срока за отговор по чл. 248, ал.2 от ГПК ищцата, чрез пълномощникът си е подала отговор на молбата по чл.248 от ГПК, като в същия е изложила доводи за нейната допустимост и неоснователност, идентични с тези, изложени в частната жалба.

С Определение № 144 от 25.05.2023 г., постановено по първоинстанционното дело, ТРС е допълнил постановеното по делото Решение №28 от 04.04.202 3г. в частта за разноските, като е осъдил М. Д. Д. да заплати на ответника „Креди Йес“ ООД- гр. Хасково разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 23.75 лева. Съдът е приел, че молбата по чл.248, ал.1 от ГПК е допустима и основателна, тъй като съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от иска и като е взел предвид сторените от ответника разноски в размер на 400.00 лева и отхвърлената част от иска, е постановил обжалваното определение.

При така възприетото от фактическа страна настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него в производството разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. При предявен размер на иска 844.78 лева /след допуснатото от съда изменение/, уважен размер на иска 794.60 лева, отхвърлената част от иска представлява сума в размер на 50.18 лева. Направените от ответника разноски по делото, съобразно представените доказателства и представения списък на разноските по чл.80 от ГПК, са в размер на 400.00 лева и представляват заплатено адвокатско възнаграждение. Изчислени съобразно правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, ответникът има право на разноски в производството съразмерно отхвърлената част от иска в размер на 23.75 лева, в какъвто размер са присъдени с обжалваното определение.

Както правилно е посочено в частната жалба, с Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз в т.96 СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т.95 от решението е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната 3 автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективността, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед на всички изложени съображения СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица, но по въпроса за нейното приложение е формирана практика на ВКС /напр.

Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т. о. и др./, съгласно която е налице задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите- членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. При такова тълкуване е постановено Определение № 366 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1085/2022 г., I т. о., ТК, с което е прието, че при уважен установителен иск за нищожност на договорна клауза поради нейния неравноправен характер, но при частично отхвърляне на иска за възстановяване на недължимо платените суми, уредбата на чл. 78, ал.

3 ГПК създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и с Решението от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на Европейския съюз, поради което не следва да се прилага, а даденото разрешение с този съдебен акт съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде съобразено от националните съдилища.

Настоящият съдебен състав намира, че така посочената съдебна практика не следва да намери приложение в конкретния случай, тъй като с Решение № 28 от 04.04.2023 г. на ТРС, което не е обжалвано от страните и е влязло в сила, е прието, че клаузата за неустойка, договорена между страните в чл.8, вр. чл.6 от договора за паричен заем, е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД- поради противоречието й с добрите нрави, поради което в тази му част договорът за паричен заем не е породил правно действие и на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД е осъдил ответника да заплати на ищцата недължимо платената 4 въз основа на нищожната клауза сума в размер на 794.60 лева. С постановеното по делото решение ТРС не се е произнесъл относно нищожност на клаузи от договора поради тяхната неравноправност, на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че посочената практика на СЕС и ВКС, касаеща реституционните последици от обявяването на неравноправна договорна клауза по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, не следва да бъде прилагана към конкретния казус, който също касае реституционни последици, но произтичащи от различно основание- недействителност поради нарушение на добрите нрави, а не от неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.