Решение № 1236 от 20.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1236 гр. Пловдив, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20235330114058 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. М. С., с ЕГН **********, с адрес в гр. П., ул.

„П. Б.“ № * против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ****/19.12.2022 г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № *****/19.12.2022 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ****/19.12.2022 г., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ****/19.12.2022 г.

По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 1250 лева, при възнаградителна лихва в размер на 35% и ГПР – 41,72 %, с общ размер на всички плащания – 1388,85 лв. Твърди, че договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35% нарушава добрите нрави и внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Счита, че нищожността на договорната лихва влече нищожност на кредитната сделка.

Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително приложеният годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил потребителя. Оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 41,72%, с 1 произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход, който следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР от 41,72% разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение за фирмата - поръчител. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Твърди се, че по сключения договор за гаранция длъжникът не получава никаква престация, като в тази връзка се твърди, че има нарушаване на принципа на справедливост.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание и не е породил правно действие.

Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество “Изи Асет Мениджмънт“ не е депозирало писмен отговор.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ не е депозирало отговор на исковата молба. Преди провеждане на първото по делото съдебно заседание от пълномощника на страната е постъпила молба за даване ход на делото в негово отсъствие, както и е изразено становище по съществото на спора, като моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 19.12.2022г. между ищецът и „Изи Асет Мениджмънт” АД е сключен договор за заем, по силата на който на Е. С. е отпуснат заем в размер на 1250 лева, за срок от 30 седмици, по силата на който същия се задължил да върне разсрочено, на 15 вноски в размер на 92,59 лева всяка. Уговорен е между страните фиксиран лихвен процент по заема35%, лихвен процент на ден при отказ от договора- 10%, ГПР- 41,72%, като е посочена общо дължимата сума за връщане- 1388,85 лева.

На същата дата, между „Файненшъл България” ЕООД и ищеца е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ****, по силата на който втория ответник се е задължил да отговаря солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД за изпълнението на всички задължения възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от неизпълнението на потребителя. От договора е видно, че уговореното възнаграждение за гаранта е в размер на 681,15 лева, платимо заедно с всяка погасителна вноска, към която се прибавя сумата от 45,41 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем и Договор за предоставяне на гаранция.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други 2 възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,72%, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за заем е посочено, че размера на вноската по договора за заем възлиза на сумата от 92,59 лева, които ищецът се е задължил да заплати на 15 равни вноски. В същото време обаче, към месечната сума е включено и възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 45,41 лева или в общ размер от 681,15 лева, платимо на падежа на съответната погасителна вноска, с която сума се оскъпява последната. Именно в тази връзка двата договора –за кредит и за гаранция не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.

Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга, предвидена в договора за гаранция, но включена във вноските по погасителния план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на 3 разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.

По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса, платима по погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около 50 %), а с включването на таксата за допълнителната услуга, превишението става многократно. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за поръчителство прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребитЕ.те чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.

26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните. Нищожността на договора за заем влече след себе си и нищожност на договора за гаранция, доколкото същия е без предмет.

Разпечатката съдържа 29 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9edb3192-6021-4332-b7c2-0d0279b32f5e