Определение № 10893 от 19.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10893 гр. София, 19.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело № 20251100113232 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова от Е. Д. М. срещу ВКС. Предявен е иск по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 6 000 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, тъй като ответникът не изпълнил задълженията си незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Ищецът подал жалби до ВКС с № 50053 от 08.01.2025 г. и № 50050 от 08.01.2025 г., но ответникът отказал да разгледа жалбите за освобождаване и за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Като период на увреждането ищецът сочи от 08.01.2025 г. до датата на подаване на исковата молба.

Дадени са указания с разпореждане от 19.01.2026 г. Постъпила е молба с вх. № от 07.05.2026 г., с която указанията не са изпълнени.

Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, затова, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Божилов, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Исковата претенция съдът намира за недопустима, поради следното:

От служебно изготвена справка се установява, че ищецът вече е завел срещу ВКС с 1 искова молба с вх. № 192109/15.09.2022 г. иск за обезщетение за неимуществени вреди именно при твърдения за бездействие по подадено от него искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, включително с твърдения, че ответникът не изпълнил задълженията си незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, по която е образувано гр. д. № 50327/2022 г. на СРС /по което е постановено решение, което е обжалвано и в момента е образувано гр. д. № 4313/2025 г. на ВКС, насрочено з. з. за 29.09.2026 г./. Действително множеството съдебни производства, образувани от ищеца, затрудняват значително проверката по чл. 126 ГПК, но обстоятелството, че в ВКС се подават множество жалби с твърдения за осъждането му и задържането му по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС и с искане за възобновяване /както е в конкретната жалба, приложена към исковата молба/, не променят основанието на претенцията и твърдяното нарушение. Ищецът Е. М. търси защита за нарушение на едно право във връзка с посоченото КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, което се поражда при наличието на изрично предвидени законови предпоставки, като може да се упражни еднократно. Респективно от нарушението му могат да произтекат вреди, чието проявление следва от естеството на засегнатото право, което е едно, респективно вредите от един вид подлежат на възмездяване еднократно, поради което и няма как различен период от време, нито отделно, подадена жалба с идентично искане да обосновава различно нарушение. Освен че са образувани от Е. Д. М. срещу ВКС, то и по двете производства се претендира обезщетение за неимуществени вреди за осъждането му по КНОХД 1018/2019 г. по описа на ВКС по непредявени обвинения. При сходни твърдения са образувани стотици други искови молби пред СРС и СГС, които предвид броя образувани дела от ищеца, трудно биха могли да бъдат изцяло проследени и описани, за пълнота и след извършана служебна справка при твърдения, че ответникът не е изпълнил задълженията си незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, по-рано са образувани и неприключили до момента от ищеца срещу ВКС и гр. д. № 793/2025 г. на СРС, и гр. д. № 42069/2024 г. на СРС /за което се прилагат служебно изготвени справки от ЕИСС/.

Тъй като исканията до ВКС са очертани с една и съща правна рамка в подадените от ищеца жалби, отказът на бъдат предприети действия по всяка от тези жалби на практика накърнява един и същ правен интерес. Въпросът с коя жалба, респективно колко пъти ВКС е била сезиран с това искане, както и колко пъти е отказано освобождаване, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти /в подобен смисъл относно исковете на ищеца срещу ПРБ виж определение № 2128 от 13.07.2023 г. по гр. д. 2471/2023 г. по описа на ВКС, III г. о./. Без значение е посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.

Следователно, Е. М. вече е упражнил правото си на защита за нарушено право, като по – 2 късно образуваното дело правилно е прекратено на основание чл.126 ГПК.

В допълнение, следва да се изложат и други съображения за недопустимост на предявения иск:

В случая ищецът навежда оплаквания, че ответникът носи отговорност за вреди поради непредприемане на действия за неговото освобождаване от Затвора, където същият се намира поради наличие на влязла в сила присъда. По съществото си искането на ищеца е за вреди от това, че същият се намира в Затвора на основание влязла в сила присъда. Твърди се, че същата е незаконосъобразно и се цели заобикаляне на влязла в сила присъда. Такава хипотеза, даваща основание за защита по чл. 2 ЗОДОВ, законодателят не е предвидил, видно от гореизброените хипотези. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и възражения по повод произнасяния на съда с влезли в сила осъдителни присъди.

Ищецът поддържа, че основанието на претенцията е чл. 2в ЗОДОВ. За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – виж определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.

Твърденията, че е осъден по непредявено обвинение и, че ответникът не му съдейства, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на този държавен орган. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. На ищеца са дадени надлежни указания, но същият отново бланкетно е посочил разпоредби на ХОПЕС и ДФЕС и е изброил нарушени права, без да конкретизира какво точно е нарушението на правото на ЕС.

В подобен смисъл по искови претенции на Е. М. е и определение № 3646 от 11.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2565/2025 г. на III г. о. на ВКС. Въпреки дадените изрични указания, ищецът в предоставения му срок не сочи конкретни актове/действия/бездействия на ответника, с които да са нарушени конкретни норми от правото на ЕС.

За пълнота следва да се посочи, и, че злоупотребата с право е нормативно уредена в чл.

57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и 3 законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.

От служебно изготвена справка /приложено по делото/ се установява, че към 05.11.2025 г. пред Софийски районен съд са образувани над 1130 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, МВР, СДВР, както и други ответници. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 05.11.2025 г. Е. Д. М. е инициирал около 600 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива, като обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с 4 процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.