Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 143 от 28.04.2023, Окръжен съд - Стара Загора

Съд
Окръжен съд - Стара Загора
Дело
Въззивно търговско дело 50/2023
Вид
Решение № 143
Подписан
28.04.2023
В сила
27.04.2023
Състав
Димитър Миков Христов, Румяна Атанасова Танева, Анна Тодорова Трифонова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Стара Загора, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Диана Д. И.а като разгледа докладваното от Румяна Ат. Танева Въззивно търговско дело № 20235501000050 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивна жалба на И.А.М. АД против решение № 130/01.12.2022 г., постановено по гр.д. № 557/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Раднево, с което е осъден въззивника да заплати на Г. С. И., от гр. Раднево, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 827,00 лв.

(осемстотин двадесет и седем лева), представляваща платена сума за договорна възнаградителна лихва в размер на 145,15 лв. и възнаграждение за поръчителство в размер на 681,85 лв. по договор за паричен заем № 435053 от 23.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.08.2022г. до окончателното й погасяване, и са присъдени разноските по делото. Във въззивната жалба въззивника излага съображения за незаконосъобразност и неправилност на постановеното решение. Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС и да се постанови друго, с което да се отхвърли иска като неоснователен. Претендират се разноските пред двете инстанции, като е представен списък. Прави искане на основание чл.78, ал.5 ГПК, в случай, че размера на претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно по размер, същото да се намали до минималните размери съгласно Наредба №1 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Няма направени доказателствени искания. В случай, че не се яви представител на дружеството в с.з., моли делото да бъде разгледано в негово отсъствие.

В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия, с който се взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение като законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания.

Претендират се разноските по делото. Моли да не се присъждат разноски на въззивника, като излага съображения. Прави и възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на другата страна.

Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, УСТАНОВИ:

По делото е приет като писмено доказателство процесния договор за паричен заем № 435053 от 23.12.2021 г. /л.7-13, в оригинал на л. 17-19/, от който е видно, че ответникът се е задължил да представи на ищеца потребителски кредит в размер на 1500 лв., който е следвало да се върне на 13 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 126,55 лв., с падежи, посочени в чл. 2, т. 5 от договора. В чл. 2, т. 6 е уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 35 %, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит, и ГПР в размер на 41,72 % /чл. 2, т. 8/. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора ищецът се задължил да представи обезпечение в 3-дневен срок от подписване на договора чрез поръчителство от 2 физически лица, банкова гаранция за общата сума по кредита по чл. 2, т. 7, или дружество, одобрено от ответника, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с поетото задължение от ищеца по чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем е сключен между ищеца Г. С. И. и „Ф.Б.“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4354053 от 23.12.2021 г. /л.10-12/, с който дружеството-гарант поема задължението да отговаря към кредитодателя за задълженията на ищеца по договора за кредит, за което ищецът дължи възнаграждение на дружеството-гарант в размер на 681,85 лв., разсрочени на вноски от по 52,45 лв. с падежи, посочени в чл. 3, ал. 1 от договора, които са напълно идентични с падежите в договора за паричен заем.

2

Приет е по делото погасителен план към договора за паричен заем /л.1213/, в който са включени освен компонентите по договора за паричен заем /главница, договорна лихва/, още и разсроченото възнаграждение по договора за гаранция, като е посочена окончателен размер на двуседмичната вноска от 179 лв.

По делото е постъпило писмо от третото неучастващо в процеса лице „И.“ АД /л.57/, в което се посочва, че в системата на И. няма данни за плащания в периода от 23.12.2021 г. до момента на изготвяне на справка, извършени от ищеца Г. С. И. към „И.А.М.“ АД.

По делото е прието заключение на СИЕ, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно, от което се установява, че задълженията по кредита са изцяло погасени от ищеца, като това било потвърдено на вещото лице от страна на ответното дружество. От заключението е видно, че са осчетоводени плащания за погашенията на всички двуседмични вноски /виж таблицата на стр. 4 от заключението, л. 62/. Вещото лице е посочило, че при включване на всички компоненти към ГПР, в това число и възнаграждението за поръчител в размер на 681,85 лв., по ГПР по договора за кредит се получава на стойност от 359,62 %.

При така установеното от фактическа страна се налагат следните изводи:

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем № 435053 от 23.12.2021 г. във връзка, с който е сключен договор за предоставяне на гаранция № 4354053 от 23.12.2021 г. между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД.

Безспорно се установява, че кредита е изцяло падежирал.

Процесният договор за заем може да се характеризира като договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК и следва да бъде съобразен с неговите изисквания, включително относно действителността му. „И.А.М.“ АД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ , поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла н а чл. 9, ал. 4 ЗПК . Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон –ЗПК.

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , договор за потребителски 3 кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 35 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на съответния размер. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , която е императивна.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12, договорът е недействителен. Каса е се за изначална недействителност, тъй като посочените в разпоредбите императивни изисквания са изискуеми при самото сключване.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

Със сключването на договора за гаранция (поръчителство), кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от З ПК Сключеният между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави на осн. чл.

26, ал. 1 от ЗЗД, както и поради заобикаляне на закона-на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , установяваща максимален размер на ГПР.

Нищожността на договора поради противоречие с добрите нрави произтича от това, че с него, срещу поетото от „Ф.Б.“ ЕООД задължение за поръчителство по договора за потребителски кредит ищецът се е задължил да заплати възнаграждение в общ размер платими на 13 месечни вноски от по 126,55 лв.

Защитата на потребителя като икономически по-слаб субект е принцип, проведен в редица правни норми на националното законодателство, както и в 4 специалния ЗЗД. Тъй като в чл. 145, ал. 2 от ЗЗП законодателят е възприел разрешението, че съответствието между цената и предоставената стока или услуга не може да бъде предмет на преценка за неравноправност, съдът счита, че приложение следва да намерят общите правила, установени в ЗЗД.

Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Вярно е, че чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката.

В настоящият случай кредитоискателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които „Ф.Б.“ ЕООД да му предостави поръчителство. В същото време поръчителят по договора, който е и икономически по-силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на плащането, т. е. поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.

По изложените съображения въззивния съд приема, че договорът за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД е нищожен на две основания, предвидени в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави.

От заключението на назначената по делото експертиза се установява, че ищецът е погасил изцяло кредита с всички негови компоненти - главница, договорна възнаградителна лихва, възнаграждение за поръчителство, като е платил на ответника общо сумата от 2327 лв., включваща главница от 1500 лв., договорна възнаградителна лихва от 145,15 лв. и възнаграждение за поръчителство от 681,85 лв., като ответникът дължи връщане на ищеца на процесните суми, като платени без основание.

Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че обжалваното решението е правилно и следва да бъде потвърдено.