Решение № 2257 от 20.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2257 гр. Пловдив, 20.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20215330100492 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Мого България“ ООД (променено в хода на производството на „Амиго Финанс“ ЕООД), ЕИК 204009205 против П. Т. П., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 342, ал. 2, вр. с чл.

345 ТЗ, чл. 92 и чл. 86 ЗЗД.

Предявен е и насрещен осъдителен иск от П. Т. П., ЕГН ********** против „Мого България“ ООД,(променено в хода на производството на „Амиго Финанс“ ЕООД) ЕИК 204009205, с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Дружеството-ищец твърди, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността ************ от 10.01.2018 г., с предадено МПС „****“ с ДК № *********, съгласно Приемо-предавателен протокол от 10.01.2019 г. Първоначалните разходи били заплатени от лизингополучателя, като размерът на финансирането била сумата от 4900 лева, при уговорена лихва от 39.60 %, месечни вноски от 298.76 лева и краен падеж: 25.12.2019 г.

Плащанията били преустановени на 14.05.2018 г., след което ищецът упражнил правото си да развали договора с едностранно уведомление, което било получено лично от ответника. Лизинговата вещ била иззета на 07.06.2018 г.

Твърди, че има неплатени суми по договора, както следва: 521.02 лева – главница по лизингови вноски за периода 25.03.2018 г. – 07.06.2018 г.; 500.55 лева – лихва по лизингови вноски за периода 25.03.2018 г. – 07.06.2018 г.; 15.62 лева – неустойка за забавени плащания по чл.15.1 ОУ за периода 25.02.2018 г. – 07.06.2018 г.; 896.28 лева – неустойка по чл.15.5 ОУ /равна на три месечни вноски/ – за прекратяване на договора по вина на ответника;

243.11 лева – разходи за заплатени застрахователни премии по полица BG/22/118001847675 на „Лев Инс“ АД за периода 26.06.2018 г. – 25.06.2019 г. /на основание чл.8.6, вр. с чл.8.7.4 ОУ / ; 1118 лева – разходи по чл. 14.4, вр. с чл. 8.7.10 ОУ – за възстановяване на лизингования актив.

1

Снабдил се за същите суми със Заповед по чл. 410 ГПК № 260841/15.10.2020 г. по ч. гр. д. № 13250/20 г. на ПРС, IV брачен състав, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес да предяви искови претенции в срока по чл. 415 ГПК. Моли за уважаването им, ведно със законна лихва, считано от подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда. Претендира направените разноски в настоящото и в заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът П. Т. П. е депозирала писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

Изразява становище за недопустимост на предявените искове, тъй като същите били подадени след предвидения в чл. 415, ал. 4 ГПК срок.

Евентуално, изразява становище по основателността на предявените искове, като счита, че Договорът за лизинг е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото е съставен на шрифт, по-малък от „12“. Твърди, че договорът за лизинг е недействителен и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11, във вр. с чл. 22 ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока.

Отделно, изразява становище, че клаузите от договора, касаещи възнаградителната лихва и неустойката при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, като така уговорени нарушавали и изискванията на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Освен това възразява, че претендираните суми за възнаградителна лихва и за неустойка били погасени по давност, доколкото за тези вземания се прилагала тригодишна давност, съгласно разпоредбата на чл. 111 ЗЗД.

На следващо място, счита, че застрахователната премия не се дължи на основание чл.

10а, ал. 4 ЗПК, доколкото в договора нямало конкретно описание на вида, размера и действието, за което било начислено възнаграждението за застрахователните премии, като се прикривали разходи и поради тази причина било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Освен това, счита, че търсената сума за застрахователни премии била погасена по давност.

На следващо място, относно претендираната сума за разходи за възстановяване на лизинговия актив, излага, че не била определена по размера си в договора, както и в представеното копие от Тарифата – такава такса отсъствала по размер, поради което било налице нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата, уреждаща това задължение, е неравноправна по смисъла на ЗЗП, доколкото същата не била уговорена индивидуално.

На следващо място, твърди, че претендираната сума за главница била погасена по давност, доколкото лизинговите вноски представлявали периодични плащания, като същите станали изискуеми преди повече от три години. Моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба е предявен от П. Т. П., ЕГН ********** против „Мого България“ ООД, ЕИК 204009205, (променено в хода на производството на „Амиго Финанс“ ЕООД) насрещен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 236.91 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 22.07.2021 г..

В насрещната искова молба се твърди, че ищцата П. Т. П. е извършила плащания по договора за финансов лизинг, по следния начин: сумата в размер на 216.80 лева, платена на 10.01.2018 г., представляваща вноска, съгласно погасителен план към договора, която 2 включва 137.06 лева – главница и 79.47 лева – договорна лихва и сумата в размер на 298.76 лева – вноска за месец февруари 2018 г., от която 141.59 лева – главница и 157.17 лева – лихва върху главницата, като с така извършените плащания общо платената от ищцата сума за възнаградителна лихва била в размер на 236.91 лева. Не твърди да е извършила пълно погасяване на главницата. Излага отново, че договорът за лизинг е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото е съставен на шрифт, по-малък от „12“. В договора бил посочен лихвен процент по кредита – 39,60 %, а ГПР – 49,60 %, но не ставало ясно какви са конкретните параметри на общо дължимата сума, както и разликата от 10 % между ГПР и лихвения процент какви разходи покрива. В договора било посочено, че лихвеният процент е фиксиран, но липсвали условия за прилагането му, както и върху каква сума се начислява – върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, поради което твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

На следващо място, навежда доводи, че размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Твърди, че предвид нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита.

С оглед изложеното, искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 236.91 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по насрещния иск, е депозирал писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на изложеното в отговора на исковата молба на ответницата П. Т. П., както и за неоснователност на предявения насрещен иск.

Позовава се на чл. 23 ЗПК, в случай, че се приеме, че договорът за финансов лизинг е недействителен. В този смисъл, при условията на евентуалност, в случай, че процесният договор не отговаря по форма на изискването на ЗПК, прави изявление за прихващане между вземането на ищеца за главница в размер на 521.02 лева и евентуалното вземане на ответницата за сума от 236.91 лева, респ. да се отхвърли насрещния осъдителен иск.

На следващо място, излага съображения, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна, доколкото законодателят е установил граница в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща единствено ГПР. Счита и, че предвидената в договора неустойка за предсрочно прекратяване не е нищожна, тъй като същата не излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

На следващо място изразява становище за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, доколкото сочи, че искът по чл. 422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, а именно – 14.10.2020 г., а падежът на най-старото от задълженията, които се претендират бил 25.03.2018 г.

Предвид изложеното, искането е да се отхвърли на предявения насрещен иск като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 13250/2020 г. по описа на ПРС, ІV бр.с. в полза на ищцовото дружество е издадена Заповед № 260841/15.10.2020 г. за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, за следните суми: 521.02 лева – падежирали и непогасени лизингови вноски по главница за периода 25.03.2018 г. – 07.06.2018 г. по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №************ от 10.01.2018 г.; 500.55 лева – падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода 25.03.2018 г. – 07.06.2018 г.; 15.62 лева – неустойка за 3 забавени плащания по чл.15.1 ОУ за периода 25.02.2018 г. – 07.06.2018 г.; 896.28 лева – неустойка по чл.15.5 ОУ /равна на три месечни вноски/ – за прекратяване на договора по вина на ответника; 243.11 лева – разходи за заплатени застрахователни премии по полица BG/22/118001847675 на „Лев Инс“ АД за периода 26.06.2018 г. – 25.06.2019 г. /на основание чл.8.6, вр. с чл.8.7.4 ОУ/; 1118 лева – разходи по чл. 14.4, вр. с чл. 8.7.10 ОУ – за възстановяване на лизингования актив, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.10.2019 г. до окончателното погасяване.

В срока по чл. 414 ГПК ответникът П. Т. П. е възразила срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за това е подадена настоящата искова молба.

Съдът намира, че предявените обективно съединени установителни искове са допустими, доколкото срокът за подаване на исковата молба по реда на чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК е спазен. Разпореждането на заповедния съд с указания за възможността за предявяване на искова молба е връчено на ищеца по първоначалната искова молба на 11.12.2020 г., като последният ден от срока за изпълнение на разпореждането е 11.01.2021 г., а исковата молба е била изпратена чрез куриер до РС – Хасково, с дата на изпращане 08.01.2021 г., входирана в същия съд с вх. рег. № 260499/12.01.2021 г., постъпила по компетентност в ПРС на 14.01.2021 г. Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК, срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата, която разпоредба се прилага и за куриерските услуги, извършвани от лицензирани пощенски оператори на основание чл. 18 от Закона за пощенските услуги /Решение № 56 от 25.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 1201/2011 г., I т.о/. Съгласно същата разпоредба, срокът не се смята за пропуснат и когато молбата е подадена в срок в друг съд.

Предвид изложеното, съдът приема, че установителните искове против П. Т. П., по реда на чл.422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок, в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.

Относно тяхната основателност, съдът намира следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №************ от 10.01.2018 г., по силата на който „Мого България“ ООД е предало на П. Т. П. за временно и възмездно ползване, с уговорка за последващо придобиване, лек автомобил, марка и модел „****“ с ДК № *********. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 1538/11.02.2022 г./.