Определение № 402 от 17.12.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 402 гр. Търговище, 16.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500322 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрк. Ивета Тенева, против разпореждане № 2246/29.11.24 г. по ч.гр.д. № 1643/2024 г. по описа на РС – Търговище, с което е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на дружеството по чл. 410 от ГПК против длъжника Р. Н. С. „за вземанията за неплатено договорно възнаграждение в размер 12.67 лв., дължимо за периода 25.10.2019 г. – 25.01.2020г.

С оплаквания за незаконосъобразност на разпореждането, въззивникът моли неговата отмяна и издаване на заповед за посочената сума от 12.67 лв. Претендира разноски 15 лв.д.такса и 50лв. юриск.възнаграждение.

Основните оплаквания са: І. В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права; заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл.

145, ал. 2 от ЗЗП; ГПР е в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (до 50%), отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, „в случай че съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях считам все още не е дадено на нито един държавен съд“; ІІ. По отношение на законната лихва: присъждането на 1 законната лихва е последица от уважаването на главния иск (който в случая е уважен), цитирайки Решение № 75/16.07.15г. по т.д 519/14г. на ВКС, ІІ т.о., приложимо и в заповедното производство. Цитира част от ТР № 3/2017 г. (т.2) за определяне размера на вземането при предсрочна изискуемост. ІІІ. По отношение на лихвите за забава: съдът неправилно е отхвърлил заявлението и относно лихвата за забава, която не представлява неравноправна клауза – кредиторът има право да получи възнаграждение за ползване на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане и не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава е обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение, и поради това на осн.чл. 33 от ЗПК и общите условия заявителят е начислил и претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху просроченото плащане за периода, посочен в заявлението.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното:

На 28.11.2024 г.“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирало пред РСТ заявление по чл. 410 ГПК за вземане в общ размер 668.46 лв., уважено частично, издадена Заповед № 780/29.11.24 г. за 200 лв.- главница по ДПК № 30039899205 от 09.10.2019 г., ведно със законната лихва от 28.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски.

С разпореждането от 29.11.24 г. заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователно искането на заявителя в останалата му част (договорна лихва 12.67 лв.; обезщетение за забава 17,62 лв. и 176.17 лв. за посочени два периода, доп.услуги Фаст-60 лв. и Флекси-72 лв., такси 30 + 100 лв. и част.разноски), в т.ч. за обжалваната с настоящата частна жалба договорна лихва 12.67 лв .

По фактите: Между страните е сключен ДПК №30039899205 от 09.10.2019 г, с параметри: кредит: 200лв.; за срок 4 месеца; ГПР 44.94%; ГЛП 40.50%; Лихвен процент на ден: 0.11%. Дължима сума по кредита: 212.67лв. Възнаграждение закупен пакет доп.услуги общо 132лв.: 60лв.-„Фаст“ и 72лв. - „Флекси“, като вноската е „дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита“. ОБЩО задължение по кредита и допълнителните услуги: 344.67 лв. Общ размер на вноската 86.17 лв. Приложен е погасителен план (л.5), с 4 вноски, падеж първа вноска- 25.10.2019г., последна – 25.01.2020 г. _Длъжникът не е погасил нито една вноска.

Т.е. общата сума, която следва да върне длъжникът след като ползва в рамките на тези 4 месеца кредитен ресурс 200 лв. е 344.67 лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Заявлението е по чл. 410 от ГПК, вземането е предмет на договор за потребителски кредит - чл.9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит(ЗПК), с приложимост на 2 разпоредбите на ЗПК и ЗЗП(Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

При така посочените параметри на ДПК, съдът приема, че за клаузи в договора, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както е и в случая, доколкото с посочените допълнителни услуги размер общо на 132 лв. кредитът се оскъпява почти двойно, при което и при съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите за доп.услуги и такси извънсъдебно събиране очевидно съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях (така и Решение от 20.09.2018 г. дело C-448/17 на СЕС).

Изхождайки от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т., посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със 3 служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл.

19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, задължението по изплащане на кредита, заедно с договорната лихва и доп.услуги възлиза общо на 344.67 лв. (т.е. близо 2 пъти повече от предоставения кредит от 200 лв.).

Съгласно разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е посочен ГПР единствено като абсолютна процентна стойност 44,94%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и не става ясно при този ГПР какво друго е включено в него, извън ГЛП – при изчисляване на ГПР, на база параметрите по договора, при заложен във формулата за изчисляване ГЛП 40.50% се получава ГПР 48.94 %, като при това е очевидно, че ако са били включени и доп.услуги, то ГПР би надхвърлил законово допустимите 50 %, респ. стойността на ГПР не е вярно посочена в договора.

От представените документи не става ясно какви са тези допълнителни услуги, предоставени ли са и имат ли характер на услуги, различни от тези, визирани в чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Така предвиденото допълнително възнаграждение оскъпява почти двойно предоставения кредит, със суми, за които е неясно за какви услуги се претендират и дали тези възнаграждения за допълнителни услуги са включени в ГПР, при което съдът приема, че е налице е обоснована вероятност по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК(ДВ бр. 100/19 4 г.) потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора по договора, като заплаща допълнителни услуги, значително оскъпяващи стойността на получения от него кредит.

В тази връзка, не почива на приетото в мотивите на РСТ възражението в жалбата и доводите за поставена граница от заповедния съд за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, респ. за ГПР до 35-40 %, за да се обсъжда и приеме, че в случая РСТ разширително тълкува императивни норми (очевидно се има предвид чл. 19, ал. 4 от ЗПК). Такива доводи в обжалваното разпореждане съдът не е излагал !!!

Предвид гореизложеното, въззивът приема, че с посочения ГПР е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо вероятност договорът да е недействителен изцяло, като съдържащ клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП( в този смисъл е и Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобразно което „когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“). Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%. И тази неравноправност рефлектира и върху договорена възнаградителна лихва по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на ДПК в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за обезщетение за забава и законна лихва ДО датата на подаване на заявлението.