Решение № 2883 от 25.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2883 гр. Пловдив, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330118029 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. К. Х. против „Кредит Йес“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1012 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва за периода 29.03.2022 г. – 09.11.2022 г. по нищожна клауза по чл. 3 от договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на **между страните е сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 5000 лева с ГПР в размер на 49,827 %. Бил договорен срок за връщане на сумата от 36 месеца за периода 29.03.2022 г. – 29.03.2025 г., при месечна вноска в размер на 243,95 лева. Съгласно чл. 3 от договора се дължала месечна договорна лихва в размер на 3,430%, респ. лихвеният процент възлизал на 41,16% на годишна база. Съгласно чл. 13 от договора, вземането на кредитора било обезпечено с първа по ред договорна ипотека върху поземлен имот с идентификатор **, находящ се в с. **, общ.

1

**, обл. **, ведно с построените в имота сгради с идентификатори **, **, **, **и **. Договорната ипотека върху посочените недвижими имоти била вписана под акт вх. № **, т. **, дело № **/**г. на Служба по вписванията гр.

**. Посочва се, че на 08.11.2022 г. ищецът погасил изцяло вземанията по договора за кредит, като заплатената сума за договорна лихва за периода 29.03.2022 г. – 09.11.2022 г. възлизала на сумата в размер на 1012,60 лева. От правна страна се посочва, че чл. 3 от договора, регламентиращ стойността на лихвения процент, е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, доколкото надвишавал двукратния размер на законната лихва. Същата била несъответна, доколкото в полза на ответното дружество била учредена договорна ипотека. Навеждат се доводи, че стойността на отпуснатия ресурс възлизала на 5000 лева, поради което за кредитора липсва риск, че сумата нямало да бъде върната от ищеца. В случая било налице свърхобезпеченост на кредита, при който договорната лихва надвишавала двукратния размер на законната лихва, поради което клаузата, с която същата била договорена била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Доколкото клаузата била нищожна, то всичко заплатено по нея, подлежало на връщане, предвид обстоятелството, че е дадено при начална липса на основание. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се излагат съображения за нередовност и неоснователност на депозираната искова молба. Посочва се, че липсвал задължителен реквизит на исковата молба по чл. 127, ал.4 ГПК, а именно банкова сметка, по която може да бъде заплатена сумата. Досежно основателността на предявения иск, се посочва, че чл. 3 от договора съдържа информация за размера на лихвения процент и начина на прилагането му. С посочената информация ищецът се бил запознал още преди сключване на договора, като размерът на лихвения процент бил посочен и в договора за кредит. Навеждат се доводи,че клаузата на чл. 3 от договора била индивидуално уговорена, като била съобразена с предоставената главница, период на връщане на заема и стойността на имота, представен като обезпечение. В случая не можело да се обоснове, че клаузата противоречи на добрите нрави, доколкото ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора. Възразява се, че посочените справки от ищеца са неотносими, доколкото касаят банкови 2 институции, а ответникът е небанкова финансова институция. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

С протоколно определение от 13.06.2024 г., постановено по делото, е допуснато на основание чл. 214, ал.1 ГПК изменение на размера на предявения иск като същият е увеличен на сумата в размер на 1235, 29 лева.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:

За уважаване на исковата претенция ищецът следваше при условията на пълно и главно доказване да установи, че е заплатил на ответника сумата в размер на 1235, 29 лева по недействителна клауза за заплащане на възнградителна лихва, а ответникът - да установи основание за плащането, в частност валидността на клаузата за заплащане на възнаградителна лихва по облигационното правоотношение между страните.

По делото не се спори, че страните - ищцата като кредитополучател, а ответното дружество като кредитодател, са сключили Договор за паричен заем № **/**г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 5000 лева при лихвен процент от 3,430 % месечно и ГПР в размер на 49,827 % за срок от 36 месеца. В чл. 14 от договора е посочено, че същият се обезпечава с ипотека върху УПИ **- **, находящ се в с. **, общ. **, обл.

**, ведно с находящите се в него сгради. С оглед изпълнение на посоченото задължение, по делото е представен договор за учредяване на договорна ипотека, обективиран в нотариален акт № **, т. **, дело № **/**г. на Служба по вписванията гр. **.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. Й. П., от което се установява, че по процесния договор за потребителски кредит са постъпили три погасителни вноски и една за предсрочно погасяване на заема, респ. заплатена е сумата в общ размер на 6 304,10 лева. Посочената сума е разпределена от кредитора по следния начин: главница в размер на 5000 лева, договорна лихва в размер на 1235,29 лева, неустойка в размер на 60,07 лева и наказателна лихва в размер на 8,74 лева.

Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ 3 като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано.

Същото не се оспорва и от страните в производството.

Предвид гореизложеното съдът намира за основателно, изложеното от ищцата, че клаузата на чл. 3 от процесния договор за кредит, предвиждаща заплащане на договорна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

В тази насока в принципен план следва да се посочи, че нищожен поради накърняване на добрите нрави е договор, който е сключен в нарушение на принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, и на предотвратяването на неоснователно обогатяване.

Понятието „добри нрави“ предполага еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, когато неравностойността е такава, че практически да е сведена до липса на престация ( така Решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г.о.). С оглед уговорения в процесни я договор размер на възнаградителната лихва, а именно 3782,20 лева, при главница в размер на 5000 лева и представено имуществено обезпечение чрез договор за ипотека върху недвижими имоти, съдът намира, че уговорената клауза е в противоречие с добрите нрави, тъй като задълженията на потребителя многократно надхвърлят тези на кредитора. На практика възнаградителната лихва, при така уговорен размер, не служи за справедливо овъзмездяване на кредитора за това, че е предоставил на кредотиполучателя финансов ресурс за определен период от време, а цели единствено обогатяване на кредитора. Съдът в принципен план споделя и друга практика на ВКС, съгласно която максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити /какъвто е настоящият/ - двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (в тази насока Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС - II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС -II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС - II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС - IV ГО.). Чрез тази съдебна практика се въвежда критерии за определяне кога една договорна лихва би противоречала на добрите нрави. В случая, 4 вземанията по договоряа за кредит са обезпечени с договорна ипотека върху поземлен имот, ведно с разположени пет сгради върху него в населено място, намиращо се непосредствено близо до **по големина град в Република България - гр. **. Въпреки това уговорената по договора лихва на годишна база надхвърля дори трикратния размер на законната лихва, което е сторено в нарушение на добрите нрави.

С оглед изложеното съдът намира, че действително клаузата на чл. 3 от договора, предвиждаща заплащане на договорна лихва в размер на 3,430 % месечно се явява нищожна. С оглед изложеното и заплатената сума по нея се явява предоставена при начална липса на основание, респ. следва да бъде върната на ищеца на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД. Изложеното обуславя основателност на предявената искова претенция. Размерът на заплатената сума се изяснява от приобщената по делото ССчЕ, като същият напълно съвпада със заявената от ищеца така след изменение на представения иск, а именно - на сумата в размер на 1235, 29 лева.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. В негова полза следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за възнаграждение за изготвяне на заключение по допуснатата експертиза в размер на 150 лева.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. С. въз основа на Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. С. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необхоД.стта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с 5 постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.