Акт от 01.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6158 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА при участието на секретаря НАДЕЖДА КР. ИГНАТОВА като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА Гражданско дело № 20251110113859 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Р.

С. С. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 508392, поради противоречие със закона, и иск с правно чл. 439 ГПК за признаване установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22476/2022 г. по описа на СРС, а именно: 112,55 лв., представляваща договорна лихва за периода от 23.03.2021 г. до 28.04.2021 г.; 74,92 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2021 г. до 01.04.2022 г. и сумата от 551,00 лв. – главница; евентуално съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 551,00 лв ., платена без основание, ведно със законната лихва върху сумата считано от дата на подаване на исковата молба 11.03.2025 г. до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 23.03.2021 г. между страните е сключен Договор за паричен заем № 508392 за сумата от 1100 лв. Сочи се, че на 10.05.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 22476/2022 г. по описа на СРС, с която ищцата е осъдена да заплати на „Сити Кеш“ ООД 1100 лв. главница, ведно със законна лихва от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането; 112,55 лв., представляваща 1 договорна лихва за периода от 23.03.2021 г. до 28.04.2021 г.; 74,92 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2021 г. до 01.04.2022 г., както и държавна такса в размер на 25,75 лв. и 35,08 лв. юрисконсултско възнаграждение. Твърди, че не е подала възражение в хода на заповедното производство. Оспорва дължимостта на част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение, при твърдения, че договорът за кредит е нищожен.

Развива подробни съображения в насока, че заповедният съд не се е произнесъл по действителността на договора за кредит. Позовава се на практика на СЕС, според която развилото се между страните заповедно производство не може да е пречка за потребителя да възрази впоследствие относно действителността на договора. Твърди, че ГЛП по договора е 40,05 %, а ГПР 47,83 %. Оспорва клаузата за възнаградителна лихва като нищожна поради противоречие с добрите нрави и счита, че същата не може да надвишава трикратния размер на законната лихва. Аргументира, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва води до нищожност на целия договор. Подробно излага, че посоченият в договора ГПР не е действително приложимият, като счита, че част от него следва да бъде и уговорената неустойка, дължима при непредоставяне на обезпечение. Излага, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че дължи връщане само на чистата стойност по кредита. Твърди, че е платила сумата от 551,00 лв., което обстоятелство излага, че е признато и от ответника в подаденото от него заявление по чл. 410 ГПК. При отхвърляне на отрицателните установителни искове, моли съда да осъди ответника да заплати сумата от 551 лв., която счита, че е получена от ответника без основание, т.к. с нея било погасено задължение за неустойка. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни.

Ответникът излага, че възраженията на ищеца са преклудирани, т.к. същият е пропуснал да подаде възражение по чл. 414 ГПК в хода на заповедното производство. Развива подробни съображения в насока, че договорът е валидно сключен при спазване на всички нормативни изисквания. Подробно аргументира, че неустойката не следва да се включва в размера на ГПР. Сочи, че уговорената възнаградителна лихва не накърнява добрите нрави. Обръща внимание, че в периода 2020 г.– 2021 г. между страните са сключени общо три 2 договора и счита, че е налице индивидуално договаряне, което изключвало възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства, съобрази законовите разпоредби, намира следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

За основателността на иска по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, в частност наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила. В тежест на ответника е да докаже фактите, от които черпи благоприятни правни последици за себе си, в частност – действителността на сключения между страните договор за кредит.

Така предявеният е процесуално допустим, надлежно предявен от легитимирана страна, при наличието на правен интерес от търсената защита за част от сумата по заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, обоснован с твърдения, че заповедта е издадена въз основа на недействителен договор, сключен с потребител. В тази връзка следва да се посочи, че не е недопустимо предявяването на частичен отрицателен установителен иск – Определение № 60521 от 28.09.2021 г. по т. д. № 1532/2020 г. на ВКС, I т. о., в което изрично е прието, че искът е допустим, тъй като при решение, с което се уважава частичен отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената част, защото отричането на част от задължението, не налага извод за съществуването или несъществуването на останалата част от него. Посочено е, че е възможно частичният отрицателен установителен 3 иск да бъде уважен, както в хипотеза когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно, така и когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството. При отхвърляне на частичния отрицателен иск обаче силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив разпростира действието си и за непредявената част, защото това означава, че цялото оспорвано от ищеца вземане съществува в пълен размер.

На следващо място видно от материалите по ч. гр. д. № 22476/2022 г. по описа на СРС в полза на заявителя „Сити Кеш“ ООД е издадена заповед за изпълнение срещу ищцата по настоящото дело за следните суми: сумата от 1100 лв. главница, ведно със законна лихва от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането; 112,55 лв., представляваща договорна лихва за периода от 23.03.2021 г. до 28.04.2021 г.; 74,92 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2021 г. до 01.04.2022 г., както и държавна такса в размер на 25,75 лв. и 35,08 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В настоящия случай, след като длъжникът не е упражнил правото си на възражение в предоставения от закона срок по чл. 414 заповедта за изпълнение е влязла в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува в съдебната практика е възприето, че е недопустим /така Определение № 318/09.07.2019 г.по ч.гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о. /. С влизането в сила на заповедта за изпълнение - чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване на възражениепо може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, а заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките на чл. 423 ГПК. Съгласно чл.

439 ГПК няма пречка да бъде предявен и разгледан иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение. Извън посочените хипотези длъжникът няма право на друг иск за защита. В този смисъл е са Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 60818/15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 4

6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о. /.

Независимо от изложеното съдът намира, че по делото е налице хипотеза, при която следва да бъдат приложени разрешенията, дадени в решения на СЕС - решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, в които се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба , която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за 5 извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.

В случая със стабилизираната заповед за изпълнение са присъдени главница, договорна лихва и обезщетение за забава, като са изложени мотиви, че тези суми се дължат по договори за заем. Заявлението е отхвърлено за сумата 272,75 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение по Договор за паричен заем № 508392 от 23.03.2021 г. и 275,00 лева – неустойка за забава начислена еднократно на 01.12.2021 г., по съображения това искане да се основава на неравноправни клаузи.

Разпечатката съдържа 21 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9eb57a5d-5612-475b-9113-990d2de9bccb