Решение № 3179 от 26.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3179 гр. София, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело № 20241110150499 по описа за 2024 година

Предявени са от ищеца В. А. Т., ЕГН **********, с адрес гр. София, ***, чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър *** с адрес на упражняване на дейността гр. София, ****., срещу ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Николай Пенчев, съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 19, ал 4 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за **** от 30.06.2023 г. поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 2; чл. 10а, ал. 4; чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договор за **** от 30.06.2023 г. поради неравноправност на клаузата, или поради противоречие на същата със закона, или като заобикаляща закона.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че на 30.06.2023 г. между страните е сключен Договор за **** за сумата от 1 500,00 лв., с краен срок на погасяване 01.12.2023 г., при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,4 %. Сочи, че съгласно чл. 3 от Договора заемът е следвало да се погаси на 11 двуседмични вноски, дължими с падеж петък, от които 3 вноски по 25,96 лв. и 8 вноски по 202,39 лв.

Излага, че съгласно чл. 5.1. от Договора в срок от три дни кредитът е следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това. Твърди, че са поставени следните изисквания - при един поръчител, същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 11 ал. 2 от договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 от Договора, била дължима фиксирана неустойка в 1 размер на 811,00 лв. Излага, че макар дадената възможност за предоставяне на обезпечение, неустойката била начислена още при сключване на Договора и включена в погасителния план, като така общата сума за връщане възлизала на 2 508,00 лв.

Счита, че уговорената неустойка противоречи на закона, както и че цели да заобиколи максимално допустимия размер на ГПР. Подробно аргументира, че неустойката представлява разход по кредита и следва да се включи в ГПР. Счита, че неустойката излиза извън присъщите й функции, както и че накърнява добрите нрави. Твърди, че е налице заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвиждал, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Аргументира, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна. Развива съображения в насока, че грешно посоченият размер на ГПР, е предпоставка за обявяване недействителността на целия договор. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът излага твърдения, че ищецът е завел четири дела срещу него, които се отнасяли за различни договори за кредит, сключени между страните, но по всяко дело се оспорвала една и съща клауза. Посоченото излага, че представлява злоупотреба с процесуални права, т.к. целта била в тежест на ответника да се възложи заплащането на разноски. Прави искане за съединяване на делата, а при отхвърляне на искането, развива подробни съображения в насока, че на ищеца не следва да се присъждат разноски. Оспорва предявените искове и като неоснователни. Твърди, че договорът е сключен при спазване на нормативните изисквания. Излага, че уговорената неустойка не следва да се включва в размер на ГПР. Подробно аргументира, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка е действителна, че не е неравноправна, както и че всички клаузи на договора не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие. Обръща внимание, че ищецът в периода 2022 г. – 2023 г. е сключил 4 договора с ответника, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, което счита, че опровергава твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задълженията. Счита, че ищецът е знаел за икономическите последици на уговорките. На последно място излага, че клаузите са индивидуално уговаряни. Моли съда да отхвърли предявения иск. Възразява ищецът да е материално затруднено лице, поради което не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на процесуалният му представител за предоставената безплатна правна помощ. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.

146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за **** 30.06.2023 г. за сумата от 1 500,00 лв., с краен срок на погасяване 01.12.2023 г., при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,4 %, както и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща начисляване на неустойка в размер на 811,00 лв. при непредоставяне на обезпечение.

В чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за 2 заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е със срок на валидност 6 месеца след крайния срок на плащане на задълженията по договора.

В чл. 11 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5 се санкционира с неустойка 811,00 лв., разсрочена за срока на заема и дължима заедно с всяка погасителна вноска.

По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и двуседмична неустойка в размер на 228 лв. всяка.

Видно от приложен по делото **** г. кредитополучателят е сключил Застраховка „Живот“.

При кандидатстването за процесния кредит, ищецът е подал искане, в което е декларирал имуществено състояние с оглед преценка на кредитоспособността, като е декларирал, че получава общо месечни приходи в размер на 4430 лв.

Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 56,4 %, в който не е включена неустойката по чл. 11 от договора.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, 3 дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 56,4 %, в който изобщо не е ясно какви компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер 2508 лева, от която неустойката е в размер на 811,00 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 30.06.2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 64,8 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.