Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 200 от 05.11.2026, Районен съд - Първомай

Съд
Районен съд - Първомай
Дело
70/2026
Подписан
05.11.2026

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. Първомай, 05.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20265340100070 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от М. К. Т. срещу „Аксес Файнанс“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.

На основание чл. 140, ал. 6, вр. чл. 146, ал. 1 ГПК съдът приема следния проект за доклад:

Предявен е иск от М. К. Т. срещу „Аксес Файнанс“ АД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за паричен заем № 11100708 от 22.05.2024 г. е недействителен.

Предявен е и иск от М. К. Т. срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 11100708 от 22.05.2024 г.

Ищецът твърди, че сключил с първия ответник „Аксес Файнанс“ АД Договор за паричен заем № 11100708 от 22.05.2024 г. На същата дата бил сключен и Договор за предоставяне на гаранция № 11100708 с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД за обезпечаване на заема. Изразява се становище, че по кредитното съглашение не било спазено изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил посочен действителният размер на годишния процент на разходите. В тази връзка намира, че уговореното възнаграждение за поръчител по контракта са втория ответник представлявало разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР.

Поради това същият не съответствал на действително прилагания в 1 кредитното правоотношение. Излага съображения, че това водело до недействителност на договора за заем. Твърди, че процесният договор за предоставяне на гаранция се явявал акцесорен досежно кредитното съглашение, и предвид недействителността на заемната сделка намира, че липсвало основание за сключването на договора за предоставяне на гаранция.

По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Аксес Файнанс“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск. Счита, че сключеният между страните договор за паричен заем не нарушавал изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Поддържа се, че договорът за предоставяне на гаранция представлявал акцесорно облигационно правоотношение, поради което не можело дължимото възнаграждение на гаранта да бъде включено в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора за кредит.

Прави заключение, че заемното съглашение напълно отговаряло на изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск. Не оспорва сключването на договора за предоставяне на гаранция с ищеца. Твърди, че основен предмет на дейност на дружеството било предоставянето на гаранционни сделки по занятие, поради което следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена гаранционна сделка. Противопоставя се на изложеното от ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция противоречал на добрите нрави, тъй като бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Престациите били еквИ.лентни поради извършването на възмездна услуга от страна на поръчителя в полза на клиента. Контрактът бил сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и срещу възнаграждение. Приема, че кредитното съглашение е валидно, поради което бил действителен и договорът за предоставяне на гаранция. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е налице спор, че между ищеца и „Аксес Файнанс“ АД е сключен Договор за паричен заем № 11100708 от 22.05.2024 г., по силата на който първият ответник е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 800 лв., при срок на заема от 12 месеца, месечна погасителна вноска в размер на 81,33 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 38,40 %, обща сума за връщане – 975,96 лв. и годишен процент на разходите– 46,69 %. Съгласно чл. 3 от договора заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. едно физическо лице – поръчител, което да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – 2 заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 3 от договора за кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор за предоставяне на гаранция № 11100708, по силата на който вторият ответник се е задължил да издаде гаранция в полза на „Аксес Файнанс“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 478,68 лв., платимо на вноски от по 39,89 лв., последните дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Аксес Файнанс“ АД. В ал. 3 е предвидено задължение заемателят да заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно ал. 4 „Аксес Файнанс“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и първият ответник „Аксес Файнанс“ АД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът запотребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, 3 точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от 1454,64 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 3 от договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В резултат на това последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 2 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.

С оглед недействителността на договора за кредит, който договорът за предоставяне на гаранция обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението, нищожен поради липса на основание се явява и Договорът за предоставяне на гаранция от 22.05.2024 г. Следователно в тази хипотеза 4 липсва необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора за гаранта е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случай на тяхното заплащане от гаранта обаче за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от гаранта суми (арг. чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция). Следователно гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той винаги ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от гаранта. В този смисъл не само че е налице нееквИ.лентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – гаранта, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание. По тези съображения съдът счита, че сключеният между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД.