Решение № 2749 от 03.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2749 гр. Пловдив, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330119126 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от М. Д. К. против

Сити Кеш ООД, ЕИК 202531869, гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 15Е, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 във вр. с чл. 26 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, както и поради противоречие със закона и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал.

5 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата на т.6.2. от договор за паричен заем № *** от *** г.

Ищецът твърди, че на ****** г. ищецът е сключила договор за паричен заем от разстояние за отпускане на кредит в размер на 900 лв., който се сочи, че е усвоен. Посочва се, че е уговорен ГПР от 48,32 % и ГЛП 40,05 % при обща сума за плащане 1261,44 лв., разсрочена на 18 месечни вноски. Посочва се, че съгласно т.6 от Договора ищецът е била задължена да предостави в 3 – дневен срок поръчител или банкова гаранция, която да обезпечи вземането на ответника, като в противен случай дължала неустойка в размер на 1816,56 лв. Посочва се, че неустойката е разсрочена с вноските, като така ищецът трябвало да плати сумата в размер на 3078 лв., а не общата сума от 1261, 44 лева.

Ищецът твърди, че разпоредбата на т. 6.2. от договора предвижда неустойка, като се надвишава ГПР и се нарушава разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Освен това оспорва клаузата, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й обезщететителна, обезпечителна и санкционна функция. Излага подробни доводи в тази насока.

Предвид подробно изложените доводи моли искът да се уважи. Претендира разноски.

Ответникът излага подробни съображения за действителност на оспорената клауза.

1

Твърди, че с уговорената между страните неустойка не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не оспорва, че сумата по нея не е включена в ГПР, като сочи, че същата не следва да се включва излага подробни съображения в тази насока.

Твърди, че не е налице нито едно от сочените основания за недействителност, като взема становище по всяко от въведените от ищеца основания.

Оспорва клаузата да е недействителна поради нарушаване на добрите нрави, като сочи, че следва да се има предвид характера на заема, който не е обезпечен. Посочва, че клаузите на договора са индивидуално договорени и не противоречат на законовите норми.

На основание подробно изложените доводи за действителност на клаузата моли иска да се отхвърли. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на ****** г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 900 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 1261,44 лв. чрез заплащане на 18 месечни вноски. Видно от приетия, като писмено доказателство договор, уговореният годишен лихвен процент е в размер от 40,05 %, а ГПР е в размер на 48,32 %.

В т.6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, която да обезпечи вземането на ответника, като в противен случай дължала неустойка в размер на 1816,56 лв. Неустойката е разсрочена с вноските, като така ищецът е отразено, че трябва да плати сумата в размер на 3078 лв., а не общата сума от 1261, 44 лева.

В договора за заем е инкорпориран погасителен план с включена неустойка и без включена неустойка.

С оглед на възраженията на ответника относно липсата на предпоставки за осъществяване на безплатна адвокатска защита, са събрани писмени доказателства, от които се установява, че през 2024 г. ищецът е получавала доходи, които не й позволяват да заплати адвокатско възнаграждение. Същата има малолетна дъщеря, както и притежава МПС, на което е наложен запор по изпълнително дело.

Между ищеца и СИТИ КЕШ ООД са възникнали правоотношения по договори за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско 2 законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави, като с оглед приемане на това основание за нищожност не следва да се разглеждат останалите.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между 3 размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер, който е два пъти по – голям от предоставената в заем сума по договора. Клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в такъв размер противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.

Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 200 % от заетата сума.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Предвид горното клаузата за неустойка в договора следва да се обяви за нищожна поради противеречие с добрите нрави.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на заплатената държавна такса от 72,66 лв.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал.

4

1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.