Разпореждане № 2274 от 23.06.2025, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2274 гр. Благоевград, 23.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Димитър Р. Беровски като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Частно гражданско дело № 20251210101469 по описа за 2025 година

Производството е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, депозирано от заявителя „КРЕДИТ ИНС“ АД, ЕИК 205997727, седалище и адрес на управление: гр. *****, ет. ****, представлявано от ****в изпълнителен директор чрез адвокат **** срещу длъжника А. Р. Д., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. ****, за следните суми:

- 100 лв. /сто лева/-главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ013189, сключен на 30.01.2025г., между „КРЕДИТ ИНС“ АД и А. Р. Д., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда на 04.06.2025г. до окончателното изплащане на вземането;

- 6,56 лв. /шест лева и петдесет и шест стотинки/ - възнаградителна лихва за периода от 30.04.2025 г. до 30.04.2025 г.;

- 1,29 лв. /един лева и двадесет и девет стотинки/ - лихва за забава за периода от 01.05.2025г. до 02.06.2025 г.

Претендират се и сторените по делото разноски.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № ДЗ013189, сключен на 30.01.2025г., между „КРЕДИТ ИНС“ АД и А. Р. Д..

Към заявлението е представен процесният договор.

Съдът с Разпореждане № 2008/05.06.2025 година е оставил заявлението без движение, като е указал на заявителя да отстрани констатираните от съда в мотивите на разпореждането нередовности.

В дадения от съда срок е депозирана молба с вх. № 15456/19.06.2025 година, към която е представено и поправено заявителят, в което заявителят уточнява, че длъжникът е извършвал плащания по процесния договор за кредит в размер общо на 339,56 лв., с които са погасени главница, неустойка, лихва и лихва за забава.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, намира същото за частично основателно, предвид следите съображения:

Съгласно параграф 13, т. 1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което 1 придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по договор с търговец и действа извън рамките на своята професионална дейност.

В настоящия случай от доказателствата по делото и най-вече от приложените към заявлението договори е видно, че лицето, за което се твърди, че е длъжник, в договорните си правоотношения със заявителя има качеството на потребител и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“, приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл.

24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявителят може да иска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районния съд. В разпоредбите на чл.410, ал.2 и ал.3 ГПК са посочени изискванията за редовност на заявлението - същото съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК; В заявлението се посочва и банкова сметка или друг начин за плащане; Когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни разпоредби на ЗПК.

При преценка на действителността на договора, приложен по делото съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, настоящият съдебен състав е длъжен да направи проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр., който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея - вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз - напр. т. 55 - 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C- 42/15 Home Credit Slovakia a. s.

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит „Екстра“ е, че на 30.01.2025г. между „Кредит Инс“ АД и А. Р. Д. е бил сключен процесният Договор за потребителски кредит. Видно от същия е, че на А. Р. Д. е предоставен кредит в размер на 300 лв., със срок на погасяване на кредита - 3 месеца от датата на подписване на кредита и краен срок на издължаване на същия – 30.04.2025 година, уговорен фиксиран лихвен процент - 36 % и ГПР - 49,70 %.

В чл. 7.1 от Договора за потребителски кредит е уговорено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 5 от договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по 2 договора, дружеството може да начисли неустойка в размер на 102,39 лв..

Съдът намира, че посоченият в договора ГПР от 49,70 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/. Това е така, тъй като предвидената в чл. 7.1 от Договора неустойка, следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.

В настоящия случай уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя. Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно. Очевидно е, че уговорената неустойка се отклоняват от присъщите и функции и цели единствено обогатяването на кредитора.

При включването на сумата за неустойка, ежемесечно начислявана в погасителните вноски и представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР надвишава допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.

От ангажираните доказателства се установява, че не спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите 3 по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Това сочи, че исканията за заплащане на сумите извън главницата противоречи на закона чл. 412, ал. 1, т. 3 ГПК, като предвид, че договорът е недействителен, то съгласно чл. 23 ЗПКр., при недействителност на договора се дължи връщане на чистата стойност на кредита, а останалите претенции на заявителя за установяване на вземанията, се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Съобразно разясненията в Решение от 30.06.2022г. по дело С-17/21 на СЕС, съобразно принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.

При тези съображения, настоящият съдебен състав приема, че подлежащата на връщане по силата на чл.23 ЗПК е чиста стойност на кредита в размер на 300 лв., като от същата следва да бъдат приспаднати и внесените от длъжника вноски по кредита.

По делото след служебното изискване от съда е депозирана молба с вх. № 15456/19.06.2025 година, към която е представено и поправено заявителят, в което заявителят уточнява, че длъжникът е извършвал плащания по процесния договор за кредит в размер общо на 339,56 лв., с които са погасени главница, неустойка, лихва и лихва за забава.

Съдът, като взе предвид отразеното в депозираното поправено писмено заявление, от което става ясно, че длъжникът до настоящия момент е изплатил сумата в размер на 339,56 лв., а размерът на отпуснатия заем е 300 лв., т.е. същият е внесъл 39,56 лв. над размера на отпуснатия кредит, то заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.