Решение № 1202 от 21.10.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1202 гр. София, 21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000501388 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e образувано по въззивна жалба на П. Д. Ш., ищец пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 795 от 10.02.2025 г. на СГС, І-28 състав, постановено по гр.д.№ 4550 по описа за 2024 г., с което предявените от ищеца срещу „Монимекс“ ЕООД и В. С. С., искове по чл.26, ал.2,предл.1 ЗЗД и по чл.33, ал.2 ЗС са отхвърлени като неоснователни и в негова тежест са възложени разноските в процеса.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи неправилност на така постановеното от СГС, решение.

Сочи, че правилно съдът бил приел, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба сгради са фактически разрушени, но достигнал до неправилния извод, че сделката не е нищожна и затова отхвърлил претенцията му по чл.26, ал.2,предл.1 ЗЗД. В случая сделката в атакуваната от ищеца, част, била нищожна поради невъзможен предмет. Неправилни били и правните изводи на съда за отхвърляне на претенцията по чл.33, ал.2 ЗС. Счита, че за 1 ответното дружество било съществувало задължение да му предложи за изкупуване притежаваните от него идеални части от земята и то първо на него, с оглед установеното, че сградата е била разрушена в началото на м.12.2012 г.

От този момент етажната собственост била прекратена и дворното място било изгубило обслужващото си значение, противно на приетото от първоинстанционния съд. Налице била обикновена съсобственост.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенциите на ищеца да бъдат уважени.

Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция – В. С. С., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение. Правилно и в съответствие с приетите доказателства съдът бил отразил хронологията на собствеността както на сградата, така и на дворното място. От събраните по делото доказателства се установявало, че към 20.12.2021 г е бил налице самостоятелен обект, годен за извършване на покупко-продажба. По отношение на свидетелите, разпитани на страната на ищеца, сочи, че същите явно се опитват да му услужат поради което показанията им не следвало да бъдат кредитирани. Следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелите, които сочели, че към 2013 г. сградата е съществувала, тъй като те не били заинтересовани от изхода на спора, както и показанията им почивали на преки впечатления, тъй като били собственици на съседни имоти. Счита, че макар и неправилно съдът да кредитирал показанията на свидетелите на страната на ищеца, бил достигнал до правилния правен извод, че претенцията по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД е неоснователна, т.е., че в оспорената част договора има предмет. Правилно било прието, че предмет на договора е правото на строеж или по-точно учреденото през 1964 г. в полза на Л. Ш. право на надстрояване. Посочва и, че в първоначално заведената от ищеца искова молба се съдържало признание от ищеца за неизгоден за него факт, а именно, че процесния етаж е съществувал. Целта на ответницата била да закупи и етажът, и сградата, и идеалните части от дворното място, т.е. всичко, което е посочено в нот.акт, обективиращ процесната сделка. Правилно било прието от съда, че дворното място в случая има обслужващо предназначение и е обща част по 2 смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Затова разпоредбата на чл.33 ЗС била неприложима в случая. Затова и право на изкупуване в полза на въззивника не било възникнало.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция –„Монимекс“ ЕООД, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение. Сочи, че посоченото в мотивите на решението, че предмет на договора е правото на строеж или по-точно учреденото през 1964 г. в полза на Л. Ш. право на надстрояване, е всъщност само допълнителен аргумент. Сочи, че обжалваното решение е в съответствие със съдебната практика на ВКС, вкл. ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк.д.№ 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Тезата на въззивника, че сградата е напълно срутена към момента на изповядане на сделката – 20.12.2012 г. се опровергавала от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от снимките от гугъл стрийт вю. От последните се установявало, че дори към настоящия момент сградата не е окончателно съборена. Затова не можело да се приеме, че не са налице обективни пречки за реализиране на правото на строеж. Дори да се приемела тезата на ищеца/въззивник, това не означавало, че прехвърленото по силата на процесната сделка право на надстрояване е прекратено или погасено.

Позовава се на разясненията в т.3 от ТР №1/29.03.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС. В случая прехвърленото с процесната сделка право на надстрояване било фактически обусловено от изграждането на първия етаж на сградата, а не невъзможно. Ако съдът приемел претенцията по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД, то да прогласи пълна нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 98, дело № 88/2012 г. като препраща към доводите си в отговора на инцидентния установителен иск, писмени защити и отговора по въззивната жалба, подадена срещу обезсиленото решение на СРС.

По иска по чл.33, ал.1 ЗС сочи, че решението е правилно; правилно било прието, че към момента на сключване на сделката ищецът бил собственик на първия етаж от сградата и сутеренните помещения, а ответника бил собственик на втория етаж и таванските помещения. Затова била налице хипотезата на чл.38, ал.1 ЗС- земята била изгубила самостоятелния си характер и представлявала прилежаща част към сградата, което обслужва.

3

Това изключвало правото на изкупуване. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника на 05.03.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 19.03. 2025г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд по инцидентния установителен иск е приел следното:

Не било спорно между страните, а и се установявало от нотариален акт № 38, том XIV, дело № 2161/1964 г. на нотариус Х. О. и нотариален акт № 145, том V, дело № 990/1988 г., че през 1964 г. П. П. Ш. е отстъпил на Л. П.

Ш.правото да надстроява като самостоятелен етаж съществуващия таван в същата постройка. През 1988 г. Л. П. Ш.и Т. П. Д.били признати за собственици на недвижим имот - апартамент на втория /тавански етаж/ от сградата, находяща се в гр. ***, ул.“***“ № *, застроен на около 124, 84 кв.м., при съседи: отдолу етажа на П. П. Ш., а отгоре - покривна конструкция на жилищната сграда, ведно със северозападния таван, застроен на 8, 48 кв.м.

Според представеното удостоверение за наследници от 27.03.1989 г. П.

П. Ш. починал на ******** г., като негови наследници били П. Д. Ш., Л. П.

Ш.-Д., П. П. Ш. и Д. П. Ш...

По силата на съдебна спогодба от 28.06.1978 г. по гр. д. № 8145/1978 г., СРС, 46 с-в, първият етаж от сградата и цялото дворно място от 371, 50 кв.м., били поставени в общ дял на П. П. Ш. и Д. П. Ш.. при равни квоти от по 1/2 4 ид.ч., срещу парично уравнение на дяловете на другите двама наследници - П.

Д. Ш. - съпруга, и Л. П. Ш.-Д. - дъщеря.

С договор за дарение от 02.03.1994 г., обективиран в нотариален акт № 62, том XXI, дело № 4090/1994 г. на П. П. Ш. и Д. П. Ш.. дарили на сестра си Л. П. Ш.-Д. всеки от тях по 1/3 ид.ч. от собствената му 1/2 ид.ч. от дворното място.

С нотариален акт № 12, том I, peг. № 3285, дело № 192 от 03.12.2004 г. Д.

П. Ш.. и съпругата му Л. Т. Ш. продали на П. П. Ш. собствената си 1/2 ид.ч. от първия етаж от жилищната сграда и цялото процесно дворно място, представляващо УПИ VI-97 от кв. 8 по плана на гр. София.

На 16.12.2004 г. с нотариален акт № 24, том II, peг. № 3403, дело № 203 от 2004 г. П. П. Ш. продал на П. Д. Ш.-ищец по делото, процесния недвижим имот, а именно урегулиран поземлен имот с площ от 371, 50 кв.м., находящ се в гр. ***, СО, район "***", ул. "***“ № *.

Със съдебна спогодба, постигната на 21.11.2006 г. по гр. д. № 9742/2005 г. по описа на СРС, П. Д. Ш. признал, че Л. П. Ш.е собственик на 100 кв.м. от процесното дворно място, като двамата заявили, че са уредили взаимоотношенията си във връзка с ползването на дворното място.

На 07.03.2008 г. с нотариален акт № 33, том I, peг. № 1218, дело № 28/2008 г. Л. П. Ш.и съпругът й Т. П. Д.прехвърлили на първия ответник "Монимекс" ЕООД, правото на собственост върху процесния самостоятелен обект в сграда - жилище, заемащо втория /тавански/ етаж от жилищна сграда, находяща се в гр. С***, ул. "***“ № *, заедно със северозападния таван, застроен на 8, 48 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху терена, а Л. Ш. прехвърлила правото на собственост върху 100/371, 50 кв.м. от процесното дворно място.

На 20.12.2012 г. Бил сключен процесният договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 98, том I, peг. № 2997, дело № 88 от 2012 г. на нотариус К. К., с който ответното дружество "Монимекс" ЕООД продало същите - втория /тавански/ етаж в сградата, заедно със северозападния таван, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж, както и 100/371, 50 кв.м. от дворното място, на ответницата В. С.-Д.. Последната с декларация по чл. 14 5

ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти от 09.01.2013 г., декларирала, че е собственик на процесния недвижим имот- жилище с площ от 124, 84 кв.м. в сграда, находяща се в гр. ***, ул. " ***“ № *, ет. * и таван с площ от 8, 48 кв. м, ведно с 100/371, 50 ид.ч. от земята с обща площ от 371, 50 кв.м., върху която е построена сградата.

В молба от 24.01.2013 г., изходяща от В. С.-Д. и адресирана до кмета на район "Красно село", ответницата декларирала, че към края на 2012 г. се е срутила съществуващата в процесния урегулиран поземлен имот двуетажна паянтова къща, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № *".

Спорно по делото било дали към датата на сключването на оспорения нотариален акт - 20.12.2012 г. прехвърлените с него таван и втори етаж от къщата са били разрушени. За изисняване на този факт по делото били събрани две групи свидетелски показания, като водените от ищците свидетели заявявали, че това се е случило в началото на м. декември около Никулден (свидетелите Ц. Й. и М. Д.), а свидетелите, водени от "Монимекс" ЕООД (С.

Д. и Л. И.) и от В. С. (П. М. и А. Х.), твърдели, че сградата е съществувала поне до края на 2012 г.

Като се е позовал на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел, че следва да бъдат кредитирани показанията на водените от ищеца свидетели, тъй като те били непротиворечиви и кореспондиращи помежду си. Свидетелят М. Д. бил пряко ангажиран в процеса на разрушаването на втория етаж, тъй като бил нает от ответника "Монимекс" ЕООД, и било логично в най-пълна степен да си спомня периода по събарянето (твърдял, че е дошъл към края на м. ноември и за около 10-11 дни съборил сградата, но било до Никулден - 06.12.2012 г.).