Решение № 3480 от 07.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3480 гр. Пловдив, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330112791 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Н. А. А., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от у. Н. П., искове за прогласяване като нищожен договор за потребителски кредит № ***, поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 742 лева- недължимо платена над главницата по договора, ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото- 29.07.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 1 400 лева, при фиксиран лихвен процент- 50 % и ГПР- 65, 58 %. Според чл. 5 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в размер на 597, 01 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за 1 неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В тази връзка се предявява иск за прогласяване на договора за нищожен и за връщане на платената над главницата сума.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Посочва се, че ищецът нямал правен интерес от установителен иск, защото всички суми по кредита били заплатени, за което се представяла справка. По този начин ищецът злоупотребявал с права, защото в последствие щял да води отделен осъдителен иск, за да генерира допълнителни разноски. Моли за прекратяване на производството по делото. Наред с това се прави искане за съединяване за съвместно разглеждане в настоящото производство на още едно дело между страните с идентичен предмет, което също представлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК. По същество се твърди, че претенцията била неоснователна. ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това. Неустойката обаче касаела неизпълнението и функцията й била да се обезщети изправната страна, като клаузата била индивидуално уговорена и сумата била във фиксиран размер. Тя не можело да се включи към лихвата, защото лихвата представлявала възнаграждение за кредитора и задължителен компонент от договора за кредит. Още преди подписване на договора ищецът бил наясно с условията по кредита и се съгласил с тях, като той можел да се откаже от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото на клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 15 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, като очевидно било, че тя договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД. По отношение на осъдителния иск се посочва, че не се представяли доказателства за заплатени по договора суми. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира на свой ред разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

2

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 17 седмични вноски, при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 65, 58 %, по който е предвидено обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, при непредставянето на което се дължи неустойка в общ размер на 597, 01 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са приети договорът за потребителски кредит, както и погасителен план към него, искане за сключване на договора и СЕФ.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка е установило, че в ГПР се включвала само лихвата, а с прибавяне на неустойката кредитът се оскъпявал с 42, 64 %. По договора била заплатена сума в общ размер от 2 142 лева, разпределена, както следва: главница- 1 400 лева, лихва- 144, 99 лева и неустойка- 597, 01 лева, като задълженията били погасени чрез рефинансиране.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на 3 кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 50 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 65, 58 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 597, 01 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя е почти 60 % от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- установителният иск следва да бъде уважен.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на 4 получената по кредита сума, но не и други разходи по заема. Според заключението на вещото лице по ССчЕ по кредита е заплатена сумата от общо 2 142 лева, или над главницата от 1 400 лева, са били заплатени още 742 лева/ 379, 38 евро. Тази сума се явява заплатена при начална липса на основание и ответникът следва да бъде осъден да я върне на ищеца.

След като въпросната клауза като част от нищожен договор се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. В този смисъл осъдителният иск следва да бъде уважен и претенцията да се присъди за търсената сума.