Определение № 109 от 02.02.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 109 гр. Габрово, 02.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Галина Косева

Габриела Б. Илиева като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно частно гражданско дело № 20264200500008 по описа за 2026 година Производството е реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 50/07.01.2026 г. на „Банка ДСК“ АД против Разпореждане № 4769/17.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3962/2025 г. по описа на РС-Габрово, в частта с която заявлението по чл. 417 ГПК е отхвърлено за сумите от: - 48, 97 лв., представляваща санкционна лихва от 13.03.2025 г. до 16.11.2025 г. /преди настъпване на изискуемост/; - платена държавна такса над сумата от 263,75 лв. до размер на 264,58 лв.;юрисконсултско възнаграждение над сумата от 60 лв. до размер на 150 лв.

В жалбата се излагат подробни доводи за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Излагат се съображения за правомощията на съда в производството досежно проверката за наличието на редовен от външна страна документ. Твърди се, че съдът няма правомощие в заповедното производство, образувано по заявление по чл. 417 за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ, да проверява дали претендираната санкционна лихва е формирана съобразно ЗПК. Сочи, че съдът не е мотивирал в какво се изразява констатираната неравноправна клауза, нито е поискал уточнение от заявителя какъв лихвен процент е приложен, както и не е извършил собствени изчисления в тази посока. Твърди, че обстоятелството дали клаузата е формирана в съответствие със ЗПК е въпрос, който следва да се установи с исковото производство, поради което заповедният съд е излязъл извън рамките на обективните предели на дължимата потребителска защита. Сочи, че ако се приеме, че клаузата е нищожна, то следва да бъде заместена от императивното правило, предвиждащо право на обезщетение за забава в размер на законната лихва и за периода до обявяване на предсрочната изискуемост и съдът е следвало да приложи същото. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на изпълнителен титул съобразно подаденото заявление Съгласно на чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не е връчен 1 на длъжника.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Пред първоинстанционният съд е подадено заявление издаване заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК за сумите от 13 557,53 лв. – незаплатена главница по Договор за кредит за текущо потребление от 13.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.12.2025 г. до изплащане на вземането; 1 826,80 лева – договорна лихва върху главницата за периода от 13.03.2024 г. до 16.11.2025 г.; 48,97 лева – санкционна лихва от 13.03.2025 г. до 16.11.2025 г. /до настъпване на предсрочна изискуемост/; както и 130,07 лева – законна /мораторна/ лихва за периода от 17.11.2025 г. до 15.12.2025 г. /след настъпване на изискуемост/. Със заявлението е отправено искане длъжникът да бъде осъден да заплати и сумата от общо 414, 58 лева, от които 264,58 лева, представляващи заплатена държавна такса и 150 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Към заявлението, в съответствие с изискванията на чл. 417, т. 2 ГПК, са приложени извлечение от счетоводните книга на банката, договор за кредит за текущо потребление, ведно с общите условия към него, както и доказателства за обявена предсрочна изискуемост на кредита.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е приел, че не са налице условията за издаване на заповед за незабавно изпълнение за сумите от: 48, 97 лв., представляваща санкционна лихва от 13.03.2025 г. до 16.11.2025 г. /преди настъпване на изискуемост/; - платена държавна такса над сумата от 263,75 лв. до размер на 264,58 лв.;- юрисконсултско възнаграждение над сумата от 60 лв. до размер на 150 лв. Мотивирал се е като е посочил, че чл. 33 ЗПК въвежда лимит на обезщетението за забавено плащане на парично изпълнение в размер на законната лихва, предвид което уговорката, според която преди обявяването на изискуемостта на кредита се дължи „санкционна лихва“ при забава е неравноправна. С оглед изхода на делото, е отхвърлил претенцията за заплащане на държавната такса в производството за сумата над 263, 75 лв. до пълния претендиран размер от 264, 58 лв. Отхвърлил е заявлението в частта за заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размера над законовия минимум от 60 лв. до пълния претендиран размер от 150 лв.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер и спрямо него са приложими разпоредбите на ЗПК, като страните по него имат качеството на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Като потребителски договор, същият следва да отговаря на императивните изисквания на закона. Предвид това, потребителската защита, която дължи съда, служебно проверявайки потребителския договор за неравноправни клаузи се прилага и в заповедното производство по чл. 417-418 ГПК.

Предметният обхват на втория тип заповедно производство – по чл. 417418 ГПК, се дефинира чрез изрично предвидените в закона документи, без 2 обаче да поставя каквито и да било ограничения по отношение на размера на вземането. Същественият относим тук критерий вече е типът документ, на който се основава искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение – същият задължително следва да е от категорията по чл. 417, т. 1 - 10 ГПК, индивидуализиран съобразно своя автор, правното основание за издаването му, особената му форма, съдържание, реквизити и т.н. Предвид така очертаната процесуална рамка, включително и съобразно придадената по силата на закона формална доказателствена сила на документите, визирани в чл. 417 ГПК, съдът дължи произнасяне, като преценява дали самият представен в производството документ е редовен от външна страна, дали вземането е установено, изискуемо и подлежащо на изпълнение, дали изискуемостта е удостоверена надлежно, дали претендираният от заявителя размер е идентичен с този, посочен в документа, на който се основава претенцията, а така също налице ли са други условия, поставящи изпълнението в зависимост от насрещна престация, дължима от кредитора, или от настъпването на други обстоятелства, с които въпроси той поначало не се занимава в производството по чл. 410 ГПК. Във всички случаи съдът следи дали посочените основания не противоречат на закона и на добрите нрави.

Следователно, при тази редакция съдът притежава правомощие да преценява дали дадена клауза в потребителски договор е неравноправна и да откаже за издаде Заповед за изпълнение за вземане, основано именно на нея.

За яснота в чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изрично е уредено допълнително основание за отказа за издаване на Заповед за изпълнение – когато претендираното вземане се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Предвид това възражението, че заповедният съд е излязъл извън рамките на обективната проверка, която дължи в това производство, е неоснователно.

На следващо място, настоящата въззивна инстанция споделя извода на заповедния съд, че клауза 16.1. от раздел VII „Отговорности и санкции“ от Общите условия, които се прилагат и са неразделна част от договора за кредит за текущо потребление, според която „При забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в Договора, просрочената част от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка за забава в размер на 10 (десет) процентни пункта“ е недействителна. В случая не се касае за проверка досежно начина за формиране на претендираната санкционна лихва, а за проверка на неравноправния/нищожния характер на тази клауза. Още повече, че практиката на СЕС /напр. дело C-618/10/, възприема, че не се допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

Предвидената в чл. 16.1. от раздел VII „Отговорности и санкции“ от 3

Общите условия лихва, приложима при забава на плащането на месечната вноска, има санкционен характер и по съществото си представлява неустойка.

Както правилно е посочил и заповедният съд, клаузата, пряко противоречи на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, който въвежда ограничение в правата на кредитора при забава на длъжника, свеждайки ги до единствено правото да получи законната лихва за забава върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Законодателят изрично е ограничил възможните неблагоприятни последици за потребителя, доколкото същият се явява икономически по-слабата страна. Констатираното противоречие с посочената императивна правна норма, представлява абсолютно основание за нищожност на тази неустоечна клауза, закрепена в общите условия на банката.

На следващо място, наведеното възражение във частната жалба досежно дължимост на преизчисление от заповедния съд при констатираното противоречие на клауза 16.1. от раздел VII „Отговорности и санкции“ от Общите условия, е неоснователно. При констатирана нищожност на отделна клауза, която не води до нищожност на целия потребителски договор, съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение само за тази част от вземането, която е основана на нищожната /неравноправната/ клауза, а за останалите вземания да издаде заповед за изпълнение. Нищожната клауза от потребителския договор не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право /така Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г., I т. о. на ВКС/. Не се допуска правна уредба на държава членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза /Решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, С-618/10, Решение на СЕС от 30.04.2014 г., по дело Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, Решение на СЕС от 26.03.2019 г., по дело Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, Решение на СЕС от 03.03. 2020 г., по дело Gómez del Moral Guasch, C‑125/18/. Допълнително, в мотивите към решение по дело C-421/14 на СЕС се приема, че видно от текста на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Съдът е обвързан от волята на заявителя, а при претенция за неустойка за забава, не може тази претенция по правилото на чл.

26, ал. 4 ЗЗД да бъде заместена частично от друга норма, в случая – с тази на чл. 86, ал. 1 ЗЗД /така и Решение № 208 от 04.08.2014 г. по т. д. № 637/2012 г. на ВКС, II т. о/.

Ето защо в конкретния случай цялото уговорено между страните обезщетение за забава не следва се присъжда, като същото не може да бъде намалено до размерите по чл. 33, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид изложеното, заповедният съд правилно и законосъобразно е отказал 4 издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.

417 ГПК в частта за сумата от 48, 97 лв., представляваща санкционна лихва от 13.03.2025 г. до 16.11.2025 г. /преди настъпване на предсрочната изискуемост/, предвид което обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено.