Определение № 4292 от 08.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4292 гр. София, 08.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002100394 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. Х. и Р. Ю. Х., против решение № 1252 от 30.10.2024 г. по в. гр. д. № 936/2024 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което частично е отменено първоинстанционното решение от 05.02.2024 г. по гр. д. № 2486/2022 г. на Асеновградски районен съд.

С въззивното решение, като краен резултат по предмета на спора, предявените от касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС против А. Д. Х. и Х. А. Х. са отхвърлени за разликата над 1/10 ид. част до претендираните 1/4 ид. част индивидуална собственост за ищеца Д. Х. и над 1/10 ид. част до претендираните от ищците 1/4 ид. част в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) по отношение на самостоятелен обект в сграда в [населено място], [улица], представляващ първи жилищен етаж от изградената в имота еднофамилна постройка и заснет с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с прилежащи части съответните ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж. Искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответниците КНА № 200, том I, дело № 185/2022 г., е уважено до размер на признатите права от общо 2/10 ид. части от правото на собственост върху процесния имот, а разноските между страните са разпределени съобразно крайния изход по предмета на спора.

Предмет на обжалване са отхвърлителните части на въззивното решение при поддържани доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.

1

В изложението към жалбата е обективирано искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност, както и на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните правни въпроси: 1.

Нередовна ли е искова молба по чл. 108 ЗС, в която от ищеца изначално е въведено твърдение за конкретен придобивен способ и от представения акт е видно, че прехвърлянето на процесния имот е етаж от сграда в строеж, без да са изложени фактически твърдения относно възникване на спорния обект на правото на собственост. Твърди се произнасяне от въззивната инстанция в противоречие с практиката по решение по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 3530/2015 г. на ВКС, I г. о., и решение по т. д. № 679/2012 г. на ВКС, II т. о.; 2. След установена нередовност на исковата молба във въззивното производство и допълване на исковата молба с изискани от съда допълнителни твърдения, длъжен ли е въззивният съд да извърши нов доклад с разпределение на доказателствената тежест и с указване за кои твърдения не се сочат доказателства. Според касаторите въпросът е разрешен от въззивната инстанция в разрез със задължителните разяснения по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не било изпълнено задължение за изготвяне на нов доклад и за указване необходимостта от ангажиране на съответни доказателства в зависимост от наведените твърдения с молбата за изправяне на нередовности в исковата молба; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доказателства и възражения на страните, при постановяване на решението да обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Изтъква се от касаторите, че произнасянето на въззивния съд не съответства на установените стандарти за мотивираност на съдебните актове, каквото изискване е трайно залегнало в установената практика на касационната инстанция по решение по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 660/2009 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о., и решение по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. Посочва се, че извън обсъждането на решението били останали възраженията, че с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) не може да се учреди право на строеж за изграден вече обект, както и не били задълбочено обсъдени строително разрешение № 166 от 18.06.1980 г. и извадка от КРП от 1973 г., а и било пропуснато, че при сделката за дарение от 1975 г. за целите на съставянето на нотариалния акт са били представени скица и удостоверение № 735/75 г. на отдел „Архитектура и благоустройство“, макар и тези документи да не били запазени и приложени по делото, и 4. Може ли по време на действието на ЗТСУ (отм.) с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) да се учреди право на строеж за изграден вече обект (жилище, ателие, гараж и пр.) и спазена ли е формата за действителност по време на действието на ЗТСУ (отм.) с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) да се учреди право на строеж на изграден вече обект (жилище, ателие, гараж и пр.) на сграда в строеж или е следвало да стане с нотариален акт по арг. от чл. 18 ЗЗД. По този въпрос се позовават на несъответствие с решение № 104 от 28.09.2022 г. по гр. д. № 2065/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 489 от 14.07.1986 г. на по гр. д. № 295/1986 г. на ВС, IV г. о., и решение № 1131 от 27.07.1995 г. по гр. д. № 743/95 г. на ВС, IV г. о., като излагат и 2 че разглеждането му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касационната жалба А. Д. Х. и Х. А. Х. е постъпил отговор, в който е заявено становище за неоснователност на касационните оплаквания и са развити съображения относно необосноваността на поддържаните доводи за наличие на визираните в чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 и 3 ГПК хипотези. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

При разглеждане на делото въззивният съд е намерил за необходимо да остави без движение исковата молба до излагане на конкретни обстоятелства във връзка с възникването и обособяването на спорния имот като самостоятелен такъв, както и до представяне на удостоверения за идентичност на страните, които са посочени с различни имена в приложените по делото официални документи. Приел е, че доколкото се твърди, че ищецът Д. Х. е придобил идеални части от правото на собственост върху процесния обект чрез сделка през 1975 г., а в представения от него документ за собственост същият е описан като приземен етаж от сграда в строеж, то същият следва: да установи, че към този момент е бил налице годен обект на правото на собственост, както и да посочи твърдения и доказателства относно датата на завършване на сградата на етап „груб строеж“; да конкретизира дали същата е строена на етапи, кога е завършен всеки от тях, на какво основание е реализиран строежът и от кого; да посочи кои са били собствениците на терена към началото и датата на завършване на строежа, съответно да укаже дали се касае за сграда в режим на етажна собственост и респективно кои са етажните съсобственици.

Съгласно възприетите констатации в мотивите към обжалваното решение, с оглед направените от ищците уточнения е изложено, че от решаващо значение за изхода на спора е установяването на датата на възникване на спорния недвижим имот като самостоятелен обект на правото на собственост, така че да може да се извърши преценка на значението на представените от ищците титули за собственост от 1975 г. и годността им да породят вещнопрехвърлителен ефект. Изложено е, че в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване възникване на правата им на посочените основания, както и че имотът се владее от ответниците, а последните да проведат насрещно доказване на конкретните си възражения и твърдения, в това число и като установяват елементите от фактическия състав на правоизключващо си възражение за придобиване на имота по давност.

При така очертания предмет на спора въззивният съд е отчел, че по делото не е представен 3 документ за правото на собственост върху дворното място, а единствено издадено разрешение за строеж № 63 от 01.03.1966 г. на ГОС - Асеновград, с което на Д. И. Х. (Д. И.

Х.) е разрешено да изгради масивна жилищна сграда съобразно одобрен архитектурен проект. Последният не бил представен по делото, като липсвали каквито и да било други строителни документи, в това число и такива, които да удостоверят дата на завършване на строежа. Вещите лица по изслушаната СТЕ установили наличието на идентичност между процесния имот и описания в представените от страните титули са собственост. По данни на свидетеля Р. Д. Х. (В. Д. Х.) – брат на ищеца Д. Х. и ответника А. Х., техният баща Д. И. Х. започнал да строи приземието през 1971 г., а после го замразил, като към датата на извършване на сделките от 1975 г. строежът все още не бил приключил. По спомени на свидетелката А. К., същата лично видяла приземния етаж през 80-те години и към този момент той вече бил завършен. Останалите свидетели съдът е приел в мотивите си, че не коментират този въпрос. С оглед изложеното по делото е обоснован извод за недоказаност на поддържаното от ищците твърдение, че спорният имот е бил напълно изграден към момента на серията прехвърлителни сделки от 1975 г., извършени от родителите в полза на четиримата им синове, респективно че тези транслативни сделки са породили търсеното вещнопрехвърлително действие.

По отношение на приложената скица с виза от 1979 г. за разрешаване надстрояването на съществуващо приземие въззивният съд е коментирал, че то също навежда на извод за „замразен строеж“, т. е. за незавършеност до степен на самостоятелен обект на първия жилищен етаж. В подкрепа на тази констатация е реферирал и към приложеното доказателство за последващо строителство, а именно: заявление-съгласие от А. Х. (И. Х.), А.

Х. (А. Х.), В. Х. (Р. Х.), С. Х. (ищецът Д. Х. и Д. Х. по представените удостоверения) и Р. Х.

(ищцата Р. Х. - съпруга на ищеца Д. Х.) за отстъпване на правото на строеж по реда на чл.

56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) на Д. Х. (наследодателя Д. Х.) по отношение на приземния и първи жилищен етаж от сградата, която ще се построи, което заявление е вписано на 09.01.1980 г.

С тези мотиви въззивният съд е отхвърлил като неоснователно поддържаното от ищците твърдение за придобиване на права въз основа на сделките от 1975 г., доколкото е приел, че към тази дата не е установено съществуването на годен самостоятелен обект на правото на собственост.

При проследяване правата върху самото дворно място въз основа на сключените сделки, записите в разписните листове и приетото експертно заключение съдът е достигнал до извод, че към 1975 г. всеки от четиримата братя притежавал дял от по 1/5 ид. част от правото на собственост върху земята, но не и върху конкретна постройка в нея. Приел е, че реализирането на сградата до степен на завършеност „груб строеж“, съответно на първия приземен етаж като самостоятелен обект на собственост, е извършено след декларацията по чл. 56 ЗТСУ от 1980 г. и със сигурност към 1994 г., когато в КРП е заснета двуетажна масивна жилищна сграда. В заключение е намерил, че правата върху процесния първи жилищен етаж са възникнали в патримониума на наследодателя Д. Х. на основание учреденото право на строеж, а по силата на СК и за съпругата му Х. Х., косвено 4 доказателство за което е и представеното разрешение за пристрояване на тераса към приземния (процесния) етаж от 1994 г., издадено само и единствено на името на Д. Х. (баща на страните Д. Х. и А. Х.).