Решение № 39 от 22.04.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Бургас , 22.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на пети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Вяра И. Камбурова

Галя В. Белева

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Тодорка С. Каракерезова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20202100502121 по описа за 2020 година

С решение № 1546 от 7.07.2020г. по гр.д.№ 9816/19г. на РС- Бургас е прието за установено, че Р. В. Г. от гр.Бургас не дължи на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас следните суми, за които е образувано изпълнително дело №237/2014г. на ЧСИ Иванка Миндова:

- 604,28 лв., главница за неизплатени фактури за ползвани ВиК услуги за периода от 21.03.2011 г. до 26.08.2013 г.;

- 375,12 лв., законна лихва за забава за периода от 30.09.2013г. до 18.11.2019г.;

- 125 лв.- разноски за заповедното производство и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като погасени по давност.

„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е осъдено да заплати на БРС сумата от 50 лв.държавна такса за уважения иск.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас, подадена чрез пълномощника- юрисконсулт Златева. С нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно. Намира за неправилен извода на съда, че заповедта за изпълнение не е приравнена на съдебно решение, поради което разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, регламентираща 5-годишна давност не била приложима. Цитирани са съдебни решения СРС, СГС и РС- Варна в обратна насока. Според въззивника практиката е повтарящо се категорична- влязлата в сила заповед за изпълнение удовлетворява изискването на правната норма на гражданския процес, имащ 1 значение за развитието на производството по поставеното за решаване пред съда от първа инстанция искане за осъждане на длъжника да плати определена сума пари, а обжалваното решение противоречало на тази практика. Не било вярно становището на съда, че заповедното производство е част от изпълнителния процес, тъй като продължението му, при оспорване от длъжника, бил общия исков процес- т.е. от поведението на длъжника зависело дали ще се проведе съкратено производство по частното гражданско дело или исков процес.

Налице било и противоречие между доклада по делото и мотивите, изложени в съдебното решение. В доклада си, съдът указал на ищцата, че носи тежестта да докаже, че вземанията на ответника са погасени по давност, тъй като за период от 5 години не били извършени принудителни действия. Моли също да бъде взето предвид, че с молба вх.№7794 от 14.02.2020г. ответникът възразил срещу прилагането на кратката погасителна давност и по причина, че в петитума на исковата молба липсвало уточнение от какво произтичала главницата, липсвала надлежна конкретизация на произхода

- правопораждащия юридически факт, релевантен за преценката за квалификацията като /не/периодично вземане и при липса на такава индивидуализация съдът нямал основание да се произнася по характера на главницата. От една страна ищецът не доказал по несъмнен начин вида на главницата, а от друга- съдът неправилно отклонил възражението на ответника за приложимост на 5-годишния давностен срок, предвид наличието на влязъл в сила съдебен акт- заповед за изпълнение.

Моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него се постанови ново, с което иска да бъде отхвърлен /виж уточнение в с.з. на 5.10.2020г., във връзка с указания на БОС за отстраняване нередовности на исковата молба/. Претендира за присъждане на разноски за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемата Р. В. Г., представлявана от процесуалния представител- адв.Галина Павлова.

С него жалбата е оспорена като немотивирана и неоснователна.

Въззиваемата страна намира, че първоинстанционният съд е извършил детайлен анализ на събраните по делото доказателства, правилно е тълкувал законодателната уредба и трайната съдебна практика, при което, в правилно и обосновано, в съответствие със закона приел, че е налице основание да бъде признато за установено, че процесните суми не са дължими от въззиваемата поради погасяването им по давност, на основание чл.111 б.“в“ ЗЗД с изтичането на тригодишна давност. Сочи, че според ТР №3 по т.д.№3/2011г. на ВКС, вземанията на топлофикационните, електроснабдителните и ВиК дружествата представляват периодични плащания по смисъла на цитираната по-горе норма. Вземанията за лихвите и разноските се погасявали също с тригодишна давност, на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, вр. чл.119 ЗЗД. Правилно първоинстанционният съд анализирал възражението на ответника за приложение на чл.117, ал.2 ЗЗД, като е извел правилен извод, че след влизането в сила заповедта за изпълнение не се приравнява по последици на влязлото в сила решение, то дължимите вземания се погасяват след изтичането на кратката погасителна давност.

Правилно било приложено разрешението на т.14 от ТР №2/2013г на ОСГТК на ВКС, според което не следвало да се търси аналогия между предявяването на иск и подаването на 2 заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради изключителния характер на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Изтъква, че цитираната от въззивника съдебна практика няма задължителен характер, а преобладаващата такава е в обратния смисъл. Цитирани са конкретни решения на ВКС. На следващо място се сочи, че становището на въззивника за неприложимост на т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ВКС, възприето и от районния съд в обжалваното решение, било неправилно. Необоснован и неотносим към казуса бил изводът на БРС, че независимо, че според цитираното ТР, Постановление №3/1980г. на Пленума на ВС е обявено за загубило сила, това разрешение не следвало да се прилага, понеже изпълнителното производство било спряно през периода на неговото действие. Намира, че следва да се приеме, че изпълнителното производство не е спряно през периода на действие на ППВС №3/80г., както и че ТР №2/2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ВКС има действие и за забавените изпълнителни дела. Настоява да бъдат взети предвид разрешенията, дадени с конкретни решения на ВКС по идентични казуси, в които е прието за приложима разпоредбата на т.10 от ТР №2/2015 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС в случаите по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като се счита, че прекъсването на погасителната давност за вземанията е осъществено от момента на последното валидно принудително действие.

Моли, решението да бъде потвърдено изцяло, включително за дължимата държавна такса.

В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат своите становища, изложени по-горе и оспорват тези на насрещната страна.

По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва съдебното решение. Жалбата, след своевременното отстраняване на нередовностите, констатирани от ОС- Бургас, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима. Ето защо делото следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Ищцата Р. В. Г. е предявила против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД Бургас, иск за признаване за установена неоснователността на изпълнението по изпълнително дело № 237 по описа за 2014г. на ЧСИ Иванка Миндова за установяване недължимост на следните задължения към ответното дружество: главница- 604,28 лв.; 375,12 лв.законната лихва върху главница, начислена за периода от 30.09.2013г. до 18.11.2019г.;

125 лв.- разноски и 150 лв.- юрисконсултско възнаграждение, или общо 1254,40 лв., понеже същите били погасени по давност.

В исковата молба се сочи, че изпълнителното дело е образувано по молба на ответника от 10.02.2014г., въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на ответното дружество за задължения за неплатена и изразходвана вода за отчетния 3 период от 11.02.2011г. до 9.07.2013г., чийто падеж бил от 21.03.2011г. до 26.08.2013г.

По изпълнителното дело били предприети само запор върху сметки на ищцата в ОББ /на 24.06.2014г./ и Фи банк /на 27.08.2014г./, а така също на 13.08.2014г. била вписана и възбрана върху недвижим имот на ищцата в с.Недялско. Последният бил продаден от ЧСИ Христова с №878 на КЧСИ, по който било извършено разпределение на сумите, в което не били включени сумите по процесното изпълнително дело. Ищцата била уведомена за възбраната на 8.10.2014г. Оттогава нямало предприети други изпълнителни действия срещу ищцата, нито били постъпвали плащания от нейна страна. Затова същата счита, че от последното предприето спрямо нея изпълнително действие е изтекъл период по-дълъг от 5 години. Главницата била погасена по давност на основание чл.111, б. „в“ ЗЗД, тъй като сумите по нея представлявали периодични плащания, а останалите акцесорни вземания били погасени по давност на същото основание, както и на основание чл.119 ЗЗД. Намира още, че за главницата бил изтекъл и общият давностен срок по чл.110 ЗЗД. Сочи също, че продължилото пред този период бездействие на кредитора довело до прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Ангажирани са доказателства, претендират се разноски.

Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.439, ал.2 от ГПК.

Ответникът- „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, представляван от юрисконсулт Константин Белев, е представил отговор в законния едномесечен срок от получаването на исковата молба. С него исковете са оспорени на първо място като недопустими, понеже соченото в исковата молба изпълнително дело било прекратено, а липсата на висящ изпълнителен процес била процесуална пречка за предявяване на иск по чл.439 ГПК поради липса на правен интерес от оспорване на изпълнението.

Затова моли за прекратяване на производството. По същество намира исковете за неоснователни. Сочи, че вземането на дружеството по изпълнителния лист от 24.10.2013г., издаден по ч.гр.д.№8367/13г. на БРС не е погасено по давност, въпреки изложените в исковата молба фактически твърдения, които оспорва. Заявява, че по изпълнителното дело са предприети множество изпълнителни действия /без да ги конкретизира/, всяко от които прекъсвало давността на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД и съобразно разясненията, дадени в мотивите на т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Ангажира доказателства.

Във връзка с отговора на исковата молба и доклада на съда ищцата, чрез служебният си адвокат, назначен по реда на ЗПП- адв.Галина Павлова, е пояснила и допълнила исковата молба. По повод възражението за недопустимост на производството е заявила е, че не е получавала постановление за прекратяване на изпълнителното дело. Във връзка с доклада е възразила, че съдът неправилно е указал на ищцата да докаже, че задълженията са погасени с изтичането на общата 54 годишна давност, като поддържа становището си, че вземанията на ответника са погасени с тригодишна давност, понеже се касае за периодични плащания.

От своя страна пълномощникът на ответното дружество- адв.Попова, е заявила, че тъй като процесните вземания са установени със сила на пресъдено нещо, то погасителната давност за тях е винаги 5- годишна.

Това становище на ответника е оспорено от служебния адвокат на ищцатаадв.Павлова, по съображения, че съгласно трайната практика на ВКС в случая разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД не намира приложение, тъй като не се касае за вземане, установено с влязло в сила решение, а за вземане на база заповед за изпълнение.

Районният съд е приложил като доказателство по делото преписът от изпълнителното дело.

За да уважи исковете, съставът на районния съд е приел, че в конкретния случай е без значение, че по изпълнителното дело са извършени изпълнителни действия през 2014г., тъй като е счел, че от извършването на последното изпълнително действие не е започнала да тече нова давност. Посочил е, че с образуването на изпълнителното дело през 2014г. давността за вземането е прекъсната на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД и след това веднага е спряна по силата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД- така ППВС №3/1980г. Цитирана е съдебна практика, според която отмяната на цитираното ППВС, извършена с т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, поражда действие от датата на обявяването на ТР и се прилага от тази дата и то само към висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, приключили преди това. Приел е още, че ППВС е действало до 26.06.2015г., като до този момент се е считало, че давността е била спряна и не е текла. След тази дата давността е възобновила течението си. След като по силата на ППВС давността е била спряна, то извършваните през 2014г. не са я прекъсвали, респективно- от тях не е започвала да тече нова давност.