Решение № 260083 от 14.12.2020, Окръжен съд - Кюстендил

Р

Е Ш Е

Н И Е №260083 гр.Кюстендил, 14.12.2020г.

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, в открито заседание на четиринадесети юли, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ЕВГЕНИЯ СТАМОВА

ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА при секретаря: Вергиния Бараклийска, след като разгледа докладваното от съдия Веселина

Джонева в.гр.д.№168/2020г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава

Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „***********“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България“ №49, бл.53Е, вх.В, представлявано от управителите С.Н.и И.Г., чрез пълномощника ю.к.Г.Г.срещу решение от 13.01.2020г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№1392/2019г. по описа на този съд.

С обжалваното решение е признато за установено по предявен от „***********“ ЕООД иск, че И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на дружеството - ищец сумата от 320.87 лева - главница по договор за потребителски кредит №********от 10.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 29.03.2019г., до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №711/2019г. по описа на РС – Дупница, като е отхвърлил предявения иск за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 4 857.37 лева, от която сума сумата в размер на 2 254.75 лева - главница, 712.61 лева - договорна лихва и сумата в размер на 1 890.01 лева по допълнителен пакет услуги, като неоснователен. Със същото решение съдът е осъдил И.С.Б. да заплати на “***********” ЕООД направените в исковото производство разноски в размер на 55.45 лева, както и тези по ч.гр.д.№711/2019г. по описа на Районен съд – Дупница в размер на 9.72 лева, съобразно уважената част от исковете.

Решението се обжалва отчасти в отхвърлителната му част относно сумата от 2 254.75 лева – главница и 712.61 лева – договорно възнаграждение по сключения договор, като се претендира отмяната му в тази част и постановяване на друго, с което да се признае за установено, че ответникът по иска дължи посочените суми, съставляващи горница над признатата с решението сума в размер на 320.87 лева.

Претендират се разноски.

Според жалбоподателя, порочността на обжалваното решение се изразява в следното:

Изразява се несъгласие с разбирането на първоинстанционния съд, че клаузата, с която е уговорено заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, като накърняваща добрите нрави. В тази връзка се сочи, че в българското действащо право важи принципът на свободно договаряне, регламентиран в чл.9 от ЗЗД, при действието на който и в израз на своята свободна воля страните по конкретния договор са се съгласили да сключат договор за кредит именно с такъв годишен лихвен процент.

При липсата на легална дефиниция на понятието и необходимостта да се извършва преценка за всеки конкретен случай, въззивникът прави извод за нуждата да се отчита обстоятелството, че небанковите институции поемат по-висок риск при отпускане на финансовия ресурс, поради което цената му е многократно по-висока от тази на банките и от размера на законната лихва, ограничена от чл.19 ал.4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. При липсата на регламентиран максимален размер на договорната лихва, според дружеството меродавна следва да бъде пазарната цена на кредитите в сектора. Прави се оплакване, че съдът не е изложил доводи относно естеството на критериите за поведение, установени в обществото във връзка с потребителското кредитиране от небанкови институции, които е счел, че са накърнени с уговорения лихвен процент. Счита се още, че лихвен процент от 41.17 % и ГПР от 49.89 % не противоречат на добрите нрави и на закона, като посочва, че изменението на ЗПП и въвеждането в чл.19 ал.4 от ЗПК на годишен процент на разходите, не по-висок от пет пъти размера на законната лихва изключва възможността да се приеме наличие на недействителност, поради противоречие с добрите нрави за действие, което е позволено от закона, при отчитане на факта, че процесният договор е бил сключен преди въвеждане на горното изменение на Закона. Наред с това се изтъква и фактът, че преценката за накърняване на добрите нрави трябва да държи сметка за множество посочени в жалбата обстоятелства, при наличието на които възнаграждението по договора да се окаже значително надхвърлящо справедливия размер.

Неоснователно, според въззивното дружество, съдът е приел нищожност на неравноправни клаузи от договора и общите условия.

Твърди, че при сключване на договора са били спазени всички законови изисквания и процедури, като обръща внимание, че договорът е бил сключен по инициатива на самото физическо лице, въз основа на предоставена преддоговорна информация; в договора с били посочени сумата по кредита, срокът, за който се отпуска, размерът на месечната вноска, общото задължение, падежната дата на вноските, годишният лихвен процент, годишният процент на разходите по кредита и лихвения процент на ден, като с всички тези параметри, които са му били известни, ведно с Общите условия, ответникът по иска се е съгласил, а в последствие е спрял да изпълнява част от задълженията си. относно формирането на ГПР е възразено, че законът не въвежда задължение за кредитора подробно да описва формирането му, като методика за изчисляване на лихвения процент бе следвало да се посочи в договора само, когато е налице договор с референтен лихвен процент (чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК), каквато не била процесната хипотеза, поради наличието на фиксиран лихвен процент.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – И.Б., чрез особения му представител адв.Ил.Д. ***, е подал отговор на същата. В отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Правилни, според въззиваемия, са изводите на съда, че клаузите за годи‘на лихва и ГПР са нищожни като противоречащи на добрите нрави, поради несъответния размер на възнаграждението спрямо разходите на кредитора, риска, който носи и добросъвестно очакваната печалба. Правилни били и изводите на ДнРС относно нарушаването на норми от ЗПК и относно неравноправността на клаузата за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.

След оставяне на въззивната жалба без движение, поради необходимостта от обезпечаване участието на ответника по иска, въззиваем в настоящото производство, посредством назначения му особен представител, въззивникът „***********“ ЕООД, е предплатил сума за изплащане на възнаграждение на адв.Д. в размер на 400.00 лева.

Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е частично основателна, а решението на ДнРС следва да бъде отчасти отменено, а в друга негова част – обезсилено, поради следното:

Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваната част, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно, но е отчасти недопустимо, тъй като при произнасянето по исковете, с които е бил сезиран, съдът е нарушил принципа за диспозитивното начало в процеса, въздигнат с нормата на чл.6 ал.2 от ГПК.

Този извод на въззивната инстанция се основава на обстоятелството, че първоинстанционния съд при разглеждането и решаването на делото не е взел предвид твърденията и исканията, които ищцовото дружество е заявило под формата на уточнение на исковата молба, направено в уточняваща молба с вх.№9977/17.07.2019г. (л.48 от делото).

Констатира се, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по което е било образувано ч.гр.д.№ 711/2019г. по описа на РС-Дупница, заявителят „***********“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу И.С.Б. *** за сума в размер на 4 857.37 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит с №**********, сключен между страните на 10.02.2017г.

В исковата молба, предявена по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, същото дружество е изложило твърдения, че сумата от 4 857.37 лева, която претендира да се установи, че му се дължи, представлява незаплатена част от предоставената в заем с договора за потребителски кредит главница в размер на 3 000 лева, от договорената възнаградителна лихва със същия договор и от дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 3 000 лева. Ищецът е пояснил, че от всички задължения, които Б. е имал към него, е била погасена частично сумата от 2 679.13 лева, а остатъкът, в размер на исковата сума е дължим.

С определение от 01.07.2019г. съдът уместно е констатирал нередовности на исковата молба, изразяващи се в незаплащане на пълния размер на дължимата държавна такса, както и в липса на пълно изложение на обстоятелствата, на които се основава предявения иск. Относно последната нередовност съдът е конкретизирал, че от изложените в исковата молба факти е видно, че исковата сума включва и други компоненти освен дължима по договора за потребителски кредит главница, като с оглед обвързаността на исковото производство със заповедното, е указал на ищеца да конкретизира обстоятелствата, на които основава иска си и да формулира ясен петитум, като съобрази, че предмет на заповедното производство е било вземане само за главница.

В изпълнение на така даденото указание, дружеството-ищец е подало вече посочената по-горе молба с вх.№9977/17.07.2019г., в която е пояснило, че претендираната в исковата молба сума в общ размер на 4 857.37 лева е формирана от следните компоненти: 2 254.75 лева – непогасен остатък от главницата по договора;

712.61 лева – непогасена част от договорената възнаградителна лихва и 1 890.01 лева – непогасена част от дължимо възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги. Съобразявайки указанието на съда да вземе предвид, че заповедното производство е имало за предмет единствено вземане за главница, ищецът е уточнил, че относно сумата от 2 254.75 лева – незаплатена главница по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, предявява установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, а относно останалите уточнени вземания – за възнаградителна лихва в размер на 712.61 лева и за цена на закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1 890.01 лева – предявява осъдителни искове, за които е формулирал и надлежен петитум (вж.л.49 от делото).

Доколкото така стореното уточнение представлява допустимо процесуално действие, извършено в изпълнение на дадените от съда указания и съобразено с предмета на проведеното заповедно производство, то следва извод, че ДнРС е бил сезиран с няколко обективно кумулативно съединени искове, а именно – 1/ установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на вземане на ищеца спрямо него за сумата от 2 254.75 лева, представляваща незаплатена част от подлежаща на връщане главница по договор за потребителски кредит с №*********, сключен на 10.02.2017г., за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№711/2019г. по описа на ДнРС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.03.2019г., до изплащане на вземането;

2/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 712.61 лева, представляваща незаплатен остатък от подлежащата на заплащане по договора за потребителски кредит с №**********/10.02.2017г. възнаградителна лихва, както и 3/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 890.01 лева, представляваща дължима част от цена на закупен пакет от допълнителни услуги.