Решение № 1078 от 10.02.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 699/2019
- Вид
- Решение № 1078
- Подписан
- 10.02.2020
- В сила
- 27.07.2020
- Състав
- ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА ЙОРДАНОВА, КРАСИМИР НЕДЯЛКОВ МАЗГАЛОВ, СИЛВАНА ИВАНОВА ГЪЛЪБОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.10, ал.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 144, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 144, ал.2, т.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 145, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 147, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 147, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
РЕШЕНИЕ
№………
10.02.2020 г., гр.
София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 699 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника „Ю.Б.“ АД чрез адв. М.срещу Решение № 418889/30.05.2018 г., постановено по гр.д. №12701/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, с което - дружеството е осъдено да заплати на Д.Т.А., ЕГН: **********, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 7283,35 евро, представляваща недължимо платени (платени без основание) лихви в периода от 09.04.2010 г. до 09.09.2011 г. и в периода от 11.04.2012 г. до 10.03.2015 г. поради нищожност на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, и чл.12, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г., ведно с мораторната лихва в размер на 481,60 евро за периода 24.06.2014 г. – 12.03.2015 г., както и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба на 12.03.2015 до окончателното изплащане;
- е прогласена по предявения от Д.Т.А. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.10, ал.3 ЗЗД нищожността на клаузите на чл.4 и чл.6 от Допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.
- признато е за установено в отношенията между страните, че Д.Т.А. не дължи на „Ю.Б.“ АД, следните суми поради нищожност на клаузите на чл.4 и чл.6 от
Допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.:
· увеличена главница по кредита в размер на 1958 евро, представляваща дължимата възнаградителна лихва за периода от 30.09.2011 г. до 10.04.2012 г., която е била начислена (капитализирана) към дължимата главница;
· възнаградителна лихва в размер на 584,10 евро, начислена през периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. върху капитализираната към главницата възнаградителна лихва;
· такса за управление в размер на 5 евро, начислена за периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. върху капитализираната към главницата възнаградителна лихва.
- признато е за установено в отношенията между страните, че Д.Т.А. не дължи на „Ю.Б.“ АД, сумата от 1700,60 евро, представляваща неплатени възнаградителни лихви, дължими за периода 09.07.2011 г. - 10.03.2012 г., които са били капитализирани, поради погасяване на вземането по давност.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и немотивирано. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че разпоредбите на процесния договор не са били индивидуално уговорени между страните. Поддържа се, че по делото не е установено процесните клаузи, сочени като неравноправни от ищцата, да предоставят на банката право едностранно да промяна размера на възнаградителната лихва и на други дължими плащания за такси и комисионни. Твърди се, че базовия лихвен процент (БЛП) по договора (променливата величина, от която се формира лихвата) се определя от банката по конкретна методология, която включва няколко променливи компоненти, които са обективни и независещи от банката и чиито стойности не могат да се определят едностранно от банката. Сочи се, че в конкретния случай е налице изключението по чл. 144, ал.2, т.1 от ЗЗП, при което е безпредметно обсъждането дали договорената клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Изразено е несъгласие с извода на решаващия съд, че клаузите на чл. 4 и чл. 6 от допълнителното споразумение към договора за кредит са нищожни, като допускащи анатоцизъм, като жалбоподателя излага подробно разликата между термините „анатоцизъм“ и „капитализииция“, като поддържа, че последната не е забранена от закона. Поддържа се, че съдът не е обсъдил своевременно направеното възражение за давност на вземанията, които се претендира, че са недължимо платени и се иска връщането им на основание чл.55 от ЗЗД. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на всички предявени искове / осъдителни и отрицателно установителни/. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Д.Т.А., с която се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Поддържа се, че в тежест на банката е било да докаже, че условията на договора за кредит са били индивидуално уговорени респ. че на кредитополучателя е дадена възможност на влияе на условията на договора. Сочи, че спорните въпроси между страните е дали съобразно уговорките в договора банката е имала право едностранно, без предварителното съгласие на кредитополучателя да променя лихвения процент, при който се предоставя кредите, както и дали е имала право да извършва „капитализиране“ на лихвата, което намира за анатоцизъм, който е забранен от закона, като по спорните въпроси СРС е стигнал до правилните изводи, че договорът и допълнителното споразумение съдържат неравноправни респ. нищожни клаузи, поради което предявените искове са уважени. Относно възражението за давност излага, че СРС правилно е приел, че началният момент на давността е бил при първото недължимо плащане, а именно – 09.04.2010 г., поради което предявения на 12.03.2015 г. иск по чл. 55 от ЗЗД не е погасен по давност. Иска се потвърждаване на обжалваното решение изцяло и присъждане на разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо. По същество първоинстанционното решение е частично неправилно досежно размера, до който предявените искове следва да се уважат по следните съображения
Въззивният съд намира, че изводът на първоинстанционния съд, че страните не спорят по фактите, а само по правото е правилен.
Спорът между страните е дали клаузите на договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г., касаещи формирането на лихвата по договора – ал.3, ал.5, ал.6, ал.3 и чл. 12, ал.1 - са нищожни, поради което надплатената въз основа на формирата съобразно тях възнаградителна лихва по договора сума подлежи на връщане от банката, като недължимо платена от кредитополучателя. Спорно е дали са нищожни чл.4 и чл. 6 от допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към договора за кредит от 27.06.2007 г., поради което ищцата е предявила установителен иск за прогласяване нищожността на посочените клаузи, както и отрицателно установителни искове за недължимост на капитализираните в изпълнение на същите членове лихви върху просрочената главница. Предявен е и иск за установяване на недължимостта на сума капитализирана от банката в размер 1700,60 лв. дължими за периода 09.07.2011 г. – 10.03.2012 г., като погасена по давност.
По исковете с правно основание чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В чл. 3, ал.1 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г. е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателя дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от БЛП на банката на жилищни кредити в евро валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,5 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 6% /шест процента/. В ал. 5 от същия член е посочено, че БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страната. Банката уведомява кредотополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за жилищни кредити в евро и датата, на която той в сила, чрез обявяването им на видно място банковите салони. Договорените надбавки не се променят. В чл. 5, ал. 3 е уговорено, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски определен в ал.1, т.1 /450,31 евро/ се променя автоматично, в съответствие с промяната, за която кредитополучателя с подписване на договора за кредит дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
В съответствие с чл.10, т.2 от договора кредитополучателят е поел задължение да заплаща дължимите от него такси и комисионни, съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по операциите си (Тарифата), като в чл. 12 е изрично предвидено, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си, а измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор.
При анализиране съдържанието на посочените разпоредби, въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно е стигнал до извод, че същите са нищожни и надвнесените от кредитополучателя суми за възнаградителна лихва формирани при отклонение от първоначално уговорения лихвен процент от 6,5 % в периода 09.04.2010 г. до 09.09.2011 г. и в периода 11.04.2012 г. – 10.03.2015 г. се явяват недължимо платени, което се отнася и за начислените върху тях лихви за забава за периода 24.06.2014 г. – 12.03.2015 г.
На първо място, въпреки твърденията на банката, в случая не се доказва по категоричен начин, че посочените клаузи са били индивидуално уговорени, обстоятелство в доказателствена тежест на доставчика на услугата- банката. Твърденията, на банката в тази посока останаха недоказани.
На следващо място, клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило.
Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 от ЗЗП / така Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/15 г., Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 г. на ВКС, III г. о., Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/15 г., на ВКС IV г. о., Решение № 165 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК /.
Разпечатката съдържа 34 от 100 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9e6a94c1-d3fb-4242-a247-3f7701d9c87a