Решение № 406 от 30.12.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 406 гр. гр. Димитровград, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20245610101387 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване на недействителност на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 887474/04.10.2022 г., съединен в условията на евентуалност с установителни искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи в договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 887474/04.10.2022 г.

В исковата молба се твърди, че между И. Т. Т. в качеството и на кредитополучател и „С.К." АД, в качеството си на кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 887474/04.10.2022 г. Договорът е сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.

По силата на този договор, „С.К." АД, е следвало да предостави парични средства в размер на BGN 950 /деветстотин и петдесет/ лева на И. Т. Т., а тя от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 1, т.

3 и т. 4 от договора, годишният лихвен процент на заема е 36 % /тридесет и шест/ процента, а годишният процент на разходите е 42.58 % /четиридесет и две цяло петдесет и осем процента/. Уговореният срок на договора е 24 /двадесет и четири/ месеца.

1

Процесният договор за кредит по своята същност е договор за потребителски кредит, намиращи правната си регламентация в ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен 2 процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Следователно в ГПР, който представлява вид оскъпяване на кредита, следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника.

Предвид горепосочената дефиниция на годишен процент на разходите, считам че приложеният в кредитното правоотношение такъв, е различен от посочения в договора за кредит, а именно 42.58 % /четиридесет и две цяло петдесет и осем/ процента. Това е така, защото съгласно договора се дължи “неустойка” по смисъла на чл. 27 от договора, в случай, че доверителката ми не предостави в тридневен срок от подписването на съглашението поръчител или банкова гаранция. Съобразно разпоредбата на чл. 27 от договора, дължимата неустойка е в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Кредитодателят, залагайки на клаузата, уговорена в чл. 27 в договора за потребителски кредит, всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. Със самата уговорка „С.К." АД, с ЕИК 202557159 цели да 2 заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите в договора, като това обстоятелство поражда нищожност на разпоредбата на чл. 27 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора.

Това е така, защото както бе споменато по-горе годишният процент на разходите по кредита включва в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договорите, както бе посочено по-горе.

Съгласно изискванията на договора за потребителски кредит и Общите условия към него, доверителката ми е следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължи неустойка, която неустойка се дължи пропорционално към всяка вноска по кредита, отразена е в погасителния план и представлява неразделна част от договора. Не само това, процесната „неустойка“ е изначално калкулирана колко ще бъде на месец, въпреки че тя е заложена като процент, а не обща стойност. Тоест уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ е разход по кредитите, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в 3 отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Поради това счита, че договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 887474 от 04 октомври 2022 година е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. В тази връзка са Решение №260065 от 08.02.2021 г. на ОС – Бургас по гр. д.

3

№2449/2020 г.; Решение №260257 от 09.12.2020 г. на РС – Шумен по гр. д.

№2313/2019 г. Решение №857 от 03.07.2020 г. на РС – Русе по гр. д.

№2303/2019 г., Решение № 260017 от 4.01.2021 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 3464/2020 г.и потвърждават изложеното от мен по-горе.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело C565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до 3 работни дни от подписване на договорите за потребителски кредити е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от 4 свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка са и решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. 2.

Моли съда, в случай, че съдът прецени, че договора не е нищожен, да приемете, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните са уговорили заплащане на възнаградителна лихва в размер на 36 % (тридесет и шест на сто) годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. 4 Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размера

- нищожна. В тази насока:

Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 5

1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г.

Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.

Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.

Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г.

Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следва да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моля уважаемият съдебен състав да вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договорите, а именно: неустойката при липса на поръчител, неустойката за забава и уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка на кредитополучателя, таксата за уведомление, такса СМС и други. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смятам че размерът на лихвата от 36 % /тридесет и шест процента/ противоречи на добрите нрави.