Решение № 14 от 23.02.2022, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Търговище, 23.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20213500500285 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана „УЛТИМА Ф” ЕООД, ЕИК 203227238, гр.Шумен, ул.“Васил Друмев“ № 17Б, чрез юриск. М.Г., срещу решение № 511/08.11.2021 г. по гр.д.№ 1281/2021 г. по описа на РС– Търговище, в отхвърлителната му част, с искане предявените искове да бъдат изцяло уважени, ведно с разноски.

С обжалваното решение ответникът М. ЮР. М. /М.Ю.М./ , ЕГН ********** от гр.

Търговище, е осъден ДА ЗАПЛАТИ на „УЛТИМА Ф“ ЕООД, ЕИК 203227238, гр. Шумен сумата от 2120.15 лв.- неизплатена главница по договор за потребителски кредит под формата на договор за заем № 10748/19.10.2013 г., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал.,1 и сл. и чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.08.2021г. до окончателното изплащане на вземането.; КАТО е ОТХВЪРЛЕН иска за заплащане на главница в останалата част в размер над 2120.50 лв. до пълния претендиран размер от 6671.40 лв., както и исковете за заплащане на сумата от 4854.15 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 19.11.2014г. до 19.10.2016г., по силата на чл.5 от договора за заем.; сумата от 3788.06 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по договор за заем, за период от 19.11.2014г. до 19.10.2016г. и по силата на чл.15 от договора за заем; сумата от 596.37 лв., представляваща лихви за забава на платените вноски с просрочие общо за периода от 19.11.2013г. до 19.11.2014г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ, на осн. чл. 10 ал.1 и сл. и чл.22 и чл.23 от ЗПК. „УЛТИМА Ф“ ЕООД, 1

ЕИК 203227238 е осъдено да заплати на ответника разноски по компенсация, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.

Считайки решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно в отхвърлителната му част, въззивникът моли за неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции в пълен размер, претендира разноски за двете инстанции. Изложени са подробни съображения и оплаквания за необоснованост и неправилност на изводите на съда за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, в противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредит; въззивникът намира за неправилен и извода на съда за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и позоваването на нищожност на осн.чл. 22 от ЗПК, възразявайки, че годишният процент на разходите е посочен, общата дължима сума от потребителя, както и броят и размерът на месечните (анюитетни) вноски също са посочени, както в Стандарния европейски формуляр - Приложение № 3, така и в „Схема за плащане” - Приложение № 2, и двете неразделна чист от договора, освен това приетото от законодателя ограничение за определяне на максималния размер на ГПР е въведено с изменение на ЗПК с ДВ бр.

35/2014г. и е в сила от 23.07.2014 г., докато процесният договор е сключен на 19.10.2013 г. преди въвеждане на законовото ограничение за определяне на максимален размер на ГПР, цитира решение № 105/20.03.2018 г. по д.2778/2017 на ВКС; възразява, че към датата на сключване на договора за заем няма законово уреден обективен критерий за преценка дали с клаузата за лихви е нарушен принципът за справедливост, след като към този момент липсвала законова или подзаконова рамка, след отмяната на §1 от ЗР на ПМС № 72/8.04.1994 г. – уговорения размер на възнаградителната лихва е основна престация по двустранен договор (чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД) и тя е невъзможно да бъде нищожна, в нарушение на добрите нрави, тъй като е била известна на потребителя и същата клауза е изиграла основна роля за формиране на волята за сключване на договора от негова страна, тъй като потребителят е бил в позиция да договаря това условие, като основно за договора наред с размера на отпусната сума; намира за неправилен и извода на първоинстанция съд, че клаузата за неустойка не е индивидуална договорена, като счита, че клаузата на чл. 15 от ДПК, намираща се в р.ІІІ „Санкции и неизпълнение“ ясно посочва законовото основание – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, в действащата към момента на сключване на договора редакция, е и претенция за неустойка, определена в размер на ОЛП + 10 пункта, поради което не е необосновано висока, както и не излиза извън присъщите й функция. В обобщение, въззивникът счита, че с възприетия от първоинстанционния съд подход, на практика, е осъществено неправилно приложение на материалноправни уредби, установени в чл. 79 и чл. 240 ЗЗД, чл. 21 и чл. 23 от ЗПК.

В депозирания в срок отговор процесуалният представител на ответната страна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения за обоснованост и законосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, че на осн.чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 и т.12 от ЗПК целият договор за потребителски кредит се явява недействителен, обусловило прилагането на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Поддържа 2 становището си, заявено пред РСТ, че освен общата недействителност на договора, в случая можело да се търси недействителност и на отделни негови клаузи – нищожност на чл. 5 от договора по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД; клаузата за възнаградителна лихва е неравноправна според чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, съответно – нищожна, което води до недействителност и на други клаузи, обвързани с нея - чл. 15 от договора, уреждаща неустойката. Отпадането на възнаградителната лихва оказва пряко влияние върху размера на дължимите месечни погасителни вноски по кредита, а именно върху тези погасителни вноски, според чл. 15 от договора, би трябвало да се изчислява санкционната неустойка, като правилно РСТ е отчел напълно неясната формулировка на тази клауза за потребителя, предвид и използвани съкращения, които не говорят нищо на един обикновен човек.

Конкретната неустоечна клауза е бланкова, в нейното съставяне кредитополучателят не е взел никакво участие, тя не е индивидуално уговорена с него. Всички тези нарушения на правата на потребителя водят до заключението за недействителност и на тази клауза от договора за кредит. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Доказателствени искания не са направени от страните.

В о.с.з. пред въззивната инстанция, процесуалните представители и на двете страни поддържат жалбата/отговора си, претендират разноски.

Проверката за допустимостта на жалбата е извършена с определението по чл. 267 ГПК, и няма основания за промяна в извода на съда за допустимостта й.

Решението е валидно и допустимо.

Жалбата е допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предявеният иск с правно основание чл. 79 във вр. с чл. 240 и сл. ЗЗД, чл. 92, ал.1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е обоснован с твърденията на ищеца, че по сключения между праводателя на ищеца и ответника на 19.10.2013 г. Договор за потребителски кредит № 10748/19.10.2013г., по силата на който е предоставил в заем на ответника сумата 8000,00 лв., последният е погасявал суми в изпълнение на задълженията си по договора, направил е последно плащане на 02.03.2017 г., след което е преустановил погасяванията и е останал задължен към заемодателя с исковата сума от 15 909,98 лв., формирана, както следва: главница по договор за заем в размер 6671,40 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г.; лихви до договор за заем в размер 4854,15 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г.- на осн.чл. 5 от договора; обезщетение за неизпълнение в размер на 3788,06 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г – на осн.чл. 15 от договора; лихви за забава на платени вноски с просрочие в размер 596,37 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г. Претендира законната лихдва върху главницата, както и разноски, в т.ч. юриск.възнаграждение.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е възразил основателността на исковете и моли да бъдат отхвърлени, последните основни съображения: възражение за нищожност на чл. 5 от процесния договор, с която клауза е договорен годишен лихвен процент (ГПР) в размер на фрапиращите 79.585% (при потребителски заем от 8 000 лв., със сравнително кратък срок на ползване - 3 години, уговарянето на възнаградителна лихва в 3 полза на кредитора в размер на почти 80 % от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Прекомерната лихва превръща тази част от договора в нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като противоречаща на морала и добрите нрави. Клаузата за възнаградителната лихва се явява и неравноправна клауза и според чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите, съответно - нищожна.

Тази уговорка очевидно е във вреда на потребителя. Тя не отговаря изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В условията на евентуалност - възражение за изтекла погасителна давност на вземането за възнаградителна /договорна/лихва , на осн. чл. 111, ал. 1, б. “в“ от ЗЗД - исковата молба е депозирана на 30.08.2021 г. и към този момент правото на иск е било погасено по давност, тъй като тригодишният период от падежа на задължението, който е настъпил на 19.10.2016 г. вече е бил изтекъл. Дори и да се приеме, че на 02.03.2017г. е последното извършено плащане от ответника, то до завеждане на иска също е изтекъл период по-голям от 3 години. Следователно претенциите за неплатена договорна лихва в размер на 4854.15лв., 3788.06 лв. -обезщетение по чл.15 от договора и 596.37 лв. -лихви за забава на неплатени вноски с просрочие, като погасени по давност, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

За да се произнесе по същество, въззивната инстанция съобрази следното:

По фактите:

С Договор за потребителски кредит под формата на договор за заем № 10748/19.10.2013г., сключен между „УЛТИМА“ ЕООД-Шумен- кредитор (праводател на ищеца); М.Ю.М.- потребител и А.Р.А. поръчител /гарант/ кредиторът се задължил да предостави на потребителя парична сума в размер на 8000 лв., последният се задължил солидарно с поръчителя, да върне получената сума за срок от 36 месеца (краен срок 19.10.2016г.- чл. 6 от ДПК), с дължимите към нея лихви, на определени вноски по погасителна схема, представляваща неразделна част от договора като Приложение под № 2 (л. 5-7 от гр.д.№ 1281/21г. РСТ), по ред и условия, посочени в следващите договорни клаузи.

В чл. 5 от договора е договорено:“ За усвоения кредит, потребителят заплаща на кредитора лихва в размер определен в „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, като дължимостта на лихвата се поражда в момента на усвояване на кредита, като лихвеният процент се определя на 79.585 %.“.На потребителя е предоставена преддоговорна информация за кредита в Стандартния европейски формуляр (Приложение № 3- стр.12-13). Съгласно чл.11 потребителят се задължава да върне получената сума, ведно с лихвите, и да посочи и осигури поне един поръчител, който да поеме договорен ангажимент по солидарното гарантиране с него на връщането на заетата сума. В случай на неплащане на определените падежи на 3 поредни месечни погасителни вноски съгласно погасителната схема, страните са договорили, че заемът става предсрочно изискуем и кредиторът има право да се снабди с изпълнителен лист за цялата сума, ведно лихви (чл. 13). Като санкция за неизпълнение е 4 уговорена неустойка, дължима ако длъжникът не плаща своевременно погасителните вноски, съгласно схемата, кредиторът има право да му наложи санкционна неустойка в размер , съответстващ на установената за страната мораторна лихва за просрочени плащания - ОЛП + 10 пункта, съгласно чл.33 ал.1 от ЗПК (чл. 15). В края на договора (стр.5-та) е изрично записано, че същият служи за разписка за предаване на сумата. Всяка страница от договора е подписана от трите страни.