Решение № 2382 от 08.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2382 гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100504234 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 23448 от 29.12.2024 год., постановено по гр.дело № 16398/ 2024 год., на СРС, ІІІ Г.О., 82 състав е отхвърлен предявения от Л. Ц. М., ЕГН **********, срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, иск с правно основание чл.45, вр. чл.49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени неудобства, притеснения, загуба на време, средства и нерви, психически натиск и некоректно отношение от длъжностни лица на ответника. С решението на съда е осъден Л. Ц. М., ЕГН **********, да заплати на Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 30 лева - разноски за производството.

Срещу решението на СРС, 82 с-в е постъпила въззивна жалба от Л. Ц. М., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане от страна на ответника на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата от 2500 лв., бъде уважен изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е 1 неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона.

Въззиваемата страна- ответник „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез юрк.Д.Т. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца срещу ответника, осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата от 2500 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и 2 изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Ищецът е предявил осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане от страна на ответника на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата от 2500 лв./ две хиляди и петстотин лева/, в резултат на действия на служители на ответника. За уважаване на предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже по безспорен начин, че в резултат на противоправни действия на лица, на които ответникът е възложил работа, при или по повод на тази работа, са му причинени твърдените в исковата молба неимуществени вреди.

Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по 3 чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл.45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи / деяние, вреда имуществена или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /.

Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента. Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на работата.

Съдът приема, че основателността на предявения от ищеца осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: причинени в правната сфера на ищеца вреди, причинна връзка между вредите и противоправно, виновно поведение на лице, на което от процесуално легитимирания ответник е възложена работа, което именно лице - изпълнител на възложената работа е осъществило по отношение на ищеца граждански деликт. Така изброените обективни елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК и липсата на една от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск. Единствено субективният елемент от състава на деликта - вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето изпълнител към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД.

В настоящия случай не се установява по делото наличието на нито една от кумулативно изискуемите предпоставки, за да може да се ангажира гаранционнообезпечителната отговорност на ответника, визирана в разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.

4

При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че не се доказа наличие на виновни противоправни действия/бездействия от служители на ответника, от които да са произтекли вреди за ищеца, т.е. не е доказано противоправно поведение на същите и причинна връзка. Естеството на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква наличието на характерни условия, а именно: възлагане на работа от юридическото лице на конкретното физическо лице деликвент и вредата да е причинена при или по повод изпълнение на възложената работа. В конкретния случай по делото липсват каквито и да е било доказателства, че служители на ответника със своите действия /бездействия по повод изпълнение на възложена им работа са причинили твърдените от ищеца неимуществени вреди, т.е. не са налице основанията в закона за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по делото. След като по делото н е се установява да е извършено твърдяното от ищеца конкретно увреждащо поведение от служители на ответника, основано на противоправността, то само на това основание предявените искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди се явяват изцяло неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На въззиваемата страна- ответник следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК, в размер на сумата от 50 евро.