Решение № 175 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 175 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100507170 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „БНП П.П.Ф.“ С.А., чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А. – клон България, КЧТ, срещу решение № 20215363/24.11.2021 г. (в което е отстранена очевидна фактическа грешка с решение от 18.05.2022 г.), постановено по гр.д. № 45922/2019 г. по описа на СРС, 144 състав, с което са отхвърлени предявените срещу В. А. М. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за сумата от 2907,49 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски заем № PLUS 15159485/11.08.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от 25.02.2019 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 839,88 лв., възнаградителна лихва за периода 20.02.2018 г. – 20.08.2019 г., както и за сумата от 265,96 лв., лихва за забава за периода 20.03.2018 г. – 11.02.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.03.2019 г. по гр.д. № 11411/2019 г. по описа на СРС, 144 състав.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с твърдения, че съдът не е съобразил представените доказателства, от които 1 е видно, че кредитополучателят е получил стандартен европейски формуляр, както и заемната сума по договора. Въззивникът счита за недопустимо ответникът да навежда възражения за липса на представителна власт за лицето, подписало договора от страна на ищцовото дружество, доколкото само ненадлежно представляваната страна може да се позовава на подобно възражение. Ето защо моли решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемата В. А. М., чрез назначения особен представител адв. Д.Й., счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби поради следните съображения:

По делото е представен договор за потребителски паричен кредит № PLUS 15159485/11.08.2017 г., сключен между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (заличен търговец преди процеса, чийто правоприемник след сливане е ищецът „БНП П.П.Ф. С.А.” – Париж, действащ на територията на Република България чрез „БНП П.П.Ф. С.А.” - клон България, КЧТ, видно от приложените към исковата молба писмени доказателства и служебно извършени справки в търговския регистър) и В. А. М., като настоящият съдебен състав намира, че приетият като писмено доказателство документ е автентичен – в отговора на исковата молба ответницата не е оспорила истинността на положения за нея подпис в приложените към исковата молба договор и приложения към него, като това възражение е наведено едва в първото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, към който момент вече е било преклудирано (арг. чл. 133 ГПК). Сключеният между страните договор не е недействителен поради липса на представителна власт за лицето, подписало документа от името на кредитодателя, като релевираното в отговора на исковата молба възражение на ответницата в този смисъл е недопустимо. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 2

5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2, висящата недействителност на сключена без представителна власт сделка е установена единствено в интерес на мнимо представлявания, поради което само той разполага с правото както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на тази недействителност и да оспори представителната власт на лицето, което го е представлявало. Другата страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес, да се позове на недействителността, като навежда възражение за липса на представителна власт за насрещната страна – подобно възражение представлява упражняване на чуждо субективно право, което извън изрично предвидените в закона случаи е недопустимо. Ето защо, посоченото възражение, наведено в отговора на исковата молба, не следва да се разглежда по същество, като въз основа на общите основания за недействителност на сделките процесният договор поначало е валиден.

Сключеният между страните договор несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при 3 формиране на ГПР.

В случая, с процесния договор за паричен заем е предоставен кредит в размер на 3000 лв., който ответницата се е задължила да върне на месечни вноски в срок от 24 месеца, ведно с уговорена възнаградителна лихва от 32,12 % годишно, като дължи и еднократна такса ангажимент в размер на 105 лв., както и премии за сключена застраховка „Защита на плащанията“ в общ размер от 432 лв. В договора е посочен процент на ГПР от 41,84 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в договора липсва клауза, която да регламентира ГПР, а в стандартния европейски формуляр е посочено общо, че ГПР представлява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като е изчислен при съобразяване броя на вноските и годишния лихвен процент. Това обаче не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ответника, още повече, че посоченият стандартен европейски формуляр е подписан единствено от представител на ищеца и съдържа преддоговорна информация за потребителя, като по същество не е част от съдържането на подписания впоследствие договор.

Същевременно, по делото се установява, че уговореният размер от 41,84 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно застрахователните премии по сключената застраховка „Защита на плащанията“, които съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК са част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В настоящата хипотеза застрахователната премия в общ размер от 432 лв. несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит и липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, напротив – видно е, че сключването на такъв вид застраховки е част от типовото съдържание на предоставяните от ищцовото дружество потребителски кредити, като всеки кредитополучател се включва към груповия застрахователен договор за застраховка „Защита на плащанията“, сключен предварително между посочените застрахователни дружества и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, а премията се заплаща 4 на застрахователен агент, който е свързано лице с ищеца („Директ Сървисис“ АД, който преди заличаването му като търговец е бил с едноличен собственик на капитала именно кредитодателя „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, а впоследствие се е преобразувал чрез вливане в същото дружество, видно от служебно достъпните данни в търговския регистър). В договора е посочено, че премията представлява част от главницата по кредита, която се удържа от кредитодателя и се плаща предварително на застрахователния агент, но от условията по договора е видно, че това всъщност е разход по кредита, който е разсрочен и е включен към всяка месечна погасителна вноска – чл. 2 на стр. 2 от договора (л. 6 от делото на СРС), без заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя.