Решение № 4362 от 01.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4362 гр. Пловдив, 01.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330110292 по описа за 2023 година

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата П. П. И., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** ******** Г.Т., искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ********, както и сумата от 115, 04 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 13.07.2023 г., до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ********, от който ищцата не притежава екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Ако била включена и неустойката, ГПР щял да надвиши 50 % , с което да се наруши нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави.

Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се 1 предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че по същество исковете били неоснователни и недоказани, като неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Договорът бил действителен и в съответствие с изискванията на закона, сред които било и изискването за предоставяне на обезпечение. Ищецът бил предварително информиран за условията по договора и можел да вземе решение за обезпечението преди да сключи договора. ГПР отразявал разходите към момента на сключване на договора и нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. С подписване на договора ищецът се бил запознал с изискванията за представяне на обезпечение. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски.

В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ********/ 29.09.2018 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- 16 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 48, 14 %, при общ размер на всички плащания- 320 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 115, 04 лева, платима разсрочено по погасителния план, с добавянето на сумата от по 7, 19 лева към всяка 2 вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно със справка за извършените плащания.

Във връзка със справката на кредитора е допуснато изменение на осъдителния иск за неустойката, като същият е увеличен в размер на 115, 04 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В 3 конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 14 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 115, 04 лева (при отпусната заемна сума от 300 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 7, 19 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, 4 разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.

26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

Предвид горното, клаузите, предвиждащи лихва и неустойка се явяват нищожни, а оттук- и несъществуващи, поради което по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Видно от представената от кредитора справка за плащанията, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства и представлява признание за погасените от длъжника суми по кредита, за възнаградителна лихва по договора е платена сумата от 20 лева, а за неустойка- сумата от 115, 04 лева. Така първият осъдителен иск следва да се уважи само частично- до размера на реално платеното от 20 лева и да се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер от 50 лева, а вторият- да се уважи изцяло, в размера, поддържан след изменението му от 115, 04 лева. Сумите се дължат ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Разпечатката съдържа 25 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9e4a2fd8-1ec9-42f8-8044-126c21fef443